Излизаме в коридора и Сара изчаква да отмине сестра с поднос с игли.
— Знам какво мислите за мен — започва майката.
— Госпожо Фицджералд…
Тя поклаща глава.
— Вие подкрепяте Ана и така трябва. Преди се занимавах с право и разбирам. Това е работата ви и част от нея е да разберете кое ни прави такива, каквито сме — потърква челото си с юмрук. — Моята работа е да се грижа за дъщерите си. Едната от тях е ужасно болна, а другата — ужасно нещастна. Може и да не съм проумяла всичко все още, но… съм наясно, че Кейт няма да се подобри по-бързо, ако разбере, че причината да сте тук е, че Ана не е спряла делото. Затова ви моля да не й го казвате. Моля ви.
Бавно кимвам и Сара се обръща, за да влезе отново в стаята на Кейт. Поколебава се с ръка на дръжката.
— Обичам ги и двете — заявява ми тя — уравнение, което очаква от мен да мога да реша.
Казах на бармана Севън, че истинската любов е престъпление.
— Не и ако двамата са над осемнайсет — възрази той, затваряйки касовия апарат.
На този етап самият бар се беше превърнал в израстък — нещо като втори торс, прилепен към първия ми.
— Отнемаш дъха на някого — натъртих. — Ограбваш го от способността да промълви дори една-едничка дума. Наклоних към него гърлото на празната бутилка. — Открадваш сърце.
Той забърса бара пред мен с кърпа за съдове.
— Всеки един съдия би прекратил това дело, без да се замисли.
— Може да останеш изненадан.
Севън простря кърпата да съхне на месинговата пръчка.
— По-скоро ми звучи като дребно провинение, мен ако питаш.
Отпуснах буза на хладното влажно дърво.
— Как ли пък не — отвърнах. — Хванеш ли се веднъж на хорото, играеш го докрай.
Брайън и Сара завеждат Ана в закусвалнята. Оставам сама с Кейт, която е изпълнена с любопитство. Предполагам, че може да преброи на пръсти случаите, в които майка й се е отделяла от нея доброволно. Обяснявам, че помагам на семейството да вземе някои решения за лечението й.
— От комитета по етика ли сте? — пита Кейт. — Или от юридическия отдел на болницата? Приличате на адвокат.
— Как изглеждат адвокатите?
— Приличат на лекар, който не иска да ти каже какво показват изследванията ти.
Придърпвам си стол и сядам.
— Радвам се да чуя, че днес си по-добре.
— Да. Очевидно вчера съвсем съм излязла от релсите — казва Кейт. — Натъпкали са ме с достатъчно успокоителни, за да видя Ози и Шарън като Ози и Хариет.
— Знаеш ли какво е медицинското ти състояние в момента?
Кейт кимва.
— След трансплантацията на костен мозък развих съпротивление срещу чуждото тяло. Това е хубаво, защото атакува левкемията, но прави и странни неща с кожата и органите. Лекарите ми дадоха стероиди и циклоспорин, за да го овладеят, и подейства, но успя също така и да съсипе бъбреците ми, което е спешният случай за месеца. Общо взето, обикновено така става — оправяш един теч в системата точно навреме, за да видиш как се отваря следващата дупка. Нещо в мен винаги се поврежда.
Казва го с делови тон, сякаш съм й задала въпрос за времето или какво меню предлагат в болницата. Бих могла да я попитам дали е говорила с нефролози за трансплантация на бъбрек, как се чувства, след като е претърпяла толкова много различни, болезнени лечения. Очаква точно това и навярно поради тази причина въпросът, който излиза от устата ми, е съвсем различен.
— Каква искаш да станеш, когато пораснеш?
— Никой никога не ме пита за това — поглежда ме внимателно. — Защо си мислите, че ще порасна?
— А ти защо си мислиш, че няма? Не е ли това причината, поради която правиш всичко?
Мисля си, че няма да ми отговори, и става именно така.
— Винаги съм искала да стана балерина — ръката й се вдига сякаш в немощна арабеска. — Знаете ли какво имат балерините?
„Хранителни разстройства“ — отговарям мислено.
— Абсолютен контрол. Когато става въпрос за тялото им, те знаят точно какво ще се случи и кога. — Кейт свива рамене и се връща към настоящето, към болничната стая. — Както и да е.
— Разкажи ми за брат си.
Кейт избухва в смях.
— Предполагам не сте имали удоволствието да се запознаете с него.
— Все още не.