Зървам Ана веднага: седи на трамплина, а един инструктор ги подхвърля нагоре-надолу като пуканки. Майката се приближава към мен. Лицето й е озарено от усмивка, грейнала като редица коледни лампички.
— Вие сигурно сте майката на Ана. Аз съм Мити — представя ми се. — Съжалявам, че трябва да си тръгне, но естествено, разбираме. Сигурно е невероятно да отидеш някъде, където никой друг не е ходил.
В болницата ли?
— Е, просто се надявайте никога да не ви се наложи да го правите.
— О, знам. Става ми лошо само като се кача в асансьор — обръща се към трамплина. — Ана, скъпа! Майка ти е тук!
Ана дотичва по уплътнения под. Точно това исках да направя в дневната си, когато децата бяха малки: да подплатя стените, пода и тавана за тяхна сигурност. И все пак се оказа, че дори да обвия Кейт в полистирол, опасността за нея вече е там, под кожата й.
— Какво трябва да кажеш? — подканвам и Ана благодари на майката на Малъри.
— О, за нас беше удоволствие! — подава на Ана торбичка с лакомство. — Кажете на съпруга си, че може да ни се обади по всяко време. За нас ще е удоволствие да вземем Ана у дома, докато сте в Тексас.
За миг Ана спира да завързва обувката си.
— Мити — питам, — какво точно ви каза Ана?
— Налагало се да си тръгне по-рано, за да може цялото семейство да ви изпрати до летището. Защото, след като започне обучението в Хюстън, ще ги видите чак след полета.
— След полета ли?
— С космическата совалка…
За миг оставам стъписана — стъписана, че е възможно Ана да измисли подобна абсурдна история, а тази жена може да й повярва.
— Не съм астронавт — признавам. — Не знам защо Ана изобщо е казала подобно нещо.
Дръпвам Ана да се изправи. Едната й обувка все още е незавързана. Повличам я вън от залата и стигаме до колата, преди да проговоря.
— Защо си я излъгала?
Ана се намръщва.
— Защо трябваше да си тръгна от партито?
„Защото сестра ти е по-важна от малко торта и сладолед; защото аз не мога да направя това за нея; защото аз казвам“.
Страшно съм ядосана и успявам да отключа вана едва на втория път.
— Престани да се държиш като петгодишна — мъмря й обвинително, а после се сещам, че е точно такава.
— Беше толкова горещо — каза той, — че сребърен сервиз за чай се беше разтопил. Моливите почти се бяха изкривили надве.
Вдигам поглед от вестника.
— Как е започнало?
— Котка и куче. Гонили се, докато собствениците били на ваканция. Включили печката. — Смъква дънките си и потръпва. — Получих изгаряния от втора степен само докато коленичих на покрива.
Кожата му е разранена, на мехури. Гледам го как се маже с неоспорин и си слага марля. Не спира да говори, разказва ми за новобранеца Цезар, току-що присъединил към тях, но погледът ми е привлечен от колонката за съвети във вестника:
Скъпа Аби,
Всеки път, когато свекърва ти идва на гости, настоява да почисти хладилника. Съпругът ти казва, че само се опитва да помогне, но се чувстват така, сякаш те съди. Тази жена превърна живота ти в ад. Как да я накарат да спре да разрушава брака ти?
Поздрави,
Отдавна загубила търпение,
Сиатъл
Що за жена трябва да е тази, която смята това за най-големия си проблем? Представям си я как драска бележката до скъпата Аби на бяла канцеларска хартия. Чудя се дали някога е усещала как в нея се върти бебе, как ръчички и крачета обикалят в бавни кръгове, сякаш майчината утроба е място, което трябва да бъде грижливо проучено и отбелязано на картата.
— Какво гледаш? — пита Брайън, приближава се към мен и започва да чете колонката над рамото ми.
Поклащам глава.
— Жена, чийто живот е разрушен от бурканчета вкиснало желе.
— Развален крем — добавя и се подсмихва.
— Гниеща маруля. О, Боже, как не се е самоубила?
И двамата избухваме в смях, който се оказва заразителен — само да се спогледаме и ще се разсмеем още по-силно.
А после, също толкова внезапно, колкото сме започнали, писанието на онази престава да бъде смешно. Не всички живеем в свят, където съдържанието на хладилника е барометърът за личното ни щастие. Някои работят в сгради, които горят край нас. Някои имаме момиченца, които умират.
— Шибана гниеща маруля — казвам и гласът ми трепва. — Не е честно.