— Скъпа.
Защо гальовните обръщения винаги са имена на храни? Захарче, сладкишче, тиквичке. Това че обичаш някого, не е достатъчно, за да ти осигури необходимите вещества.
— Разбирам какво се опитваш да постигнеш — продължава майка ми. — И съм съгласна, че може би с баща ти трябва малко повече да те изслушваме. Но, Ана, нямаме нужда от съдия, за да ни помогне.
Сърцето ми омеква и се качва в гърлото ми.
— Искаш да кажеш, че можем да спрем?
Тя се усмихва и изпитвам чувството, че съм се пренесла в първия топъл ден на март — след цяла вечност сняг, когато внезапно си спомняш усещането на лятното слънце по задната част на голите си прасци и в задната част на косата си.
— Точно това искам да кажа — отвръща майка ми.
Без повече вземане на кръв. Без извличане на гранулоцити, лимфоцити, стволови клетки или даряване на бъбрек.
— Ако искаш, ще кажа на Кейт — предлагам. — За да не се налага да го правиш ти.
— Няма проблеми. След като съобщим на съдия Дисалво, можем да се престорим, че никога не се е случвало.
В периферията на ума ми забива тревожна камбана.
— Ами… Кейт няма ли да пита защо вече не съм й донор?
Майка ми застива съвсем неподвижно.
— Като казах „да спрем“, имах предвид делото.
Поклащам рязко глава, колкото за да й отговоря, толкова и за да изтикам нагоре възела от думи, свит в корема ми.
— За Бога, Ана — промълвява потресена майка ми. — Какво сме ти направили, та да заслужим това?
— Не става въпрос за това, което сте ми направили.
— А за това, което не сме направили, така ли?
— Не ме слушаш! — изкрещявам и в същия миг към масата ни се приближава Върн Стакхауз.
Той премества поглед от мен към майка ми, а после към баща ми и се заставя да се усмихне.
— Май сега не е най-удобният момент да ви прекъсна — казва той. — Наистина съжалявам, Сара, Брайън.
Подава на майка ми плик, кимва и се отдалечава.
Тя изважда листа, прочита го и се обръща към мен.
— Какво си му казала? — пита гневно.
— На кого?
Баща ми взема листа. Текстът е пълен с юридически термини, толкова неразбираеми, все едно са написани на гръцки.
— Какво е това?
— Искане за издаване на временна ограничителна заповед — тя го грабва обратно от баща ми. — Осъзнаваш ли, че искаш да ги накараш да ме изхвърлят от къщата и да нямам никакъв контакт с теб? Наистина ли го искаш?
Да я изхвърлят от къщата? Не мога да си поема дъх.
— Никога не съм го искала.
— Един адвокат не би подал подобно искане на своя глава, Ана.
Знаете ли как понякога — когато караш колело и гумите занасят по пясъка или когато не улучиш стъпало и се търкулваш надолу по стълбите — минават онези дълги, дълги секунди, в които знаеш, че ще се нараниш лошо?
— Не разбирам какво става — отвръщам.
— Тогава как си въобразяваш, че можеш сама да вземаш решения? — майка ми се изправя рязко и столът й пада с трясък на пода. — Щом искаш така, Ана, можем да започнем веднага.
Гласът й е дрезгав и груб като въже в мига, преди да се обърне и да си тръгне.
Преди три месеца взех назаем гримовете на Кейт. Добре де, май „взех назаем“ не е точната дума: откраднах ги. Нямах свои: не ми позволяваха да се гримирам, преди да съм навършила петнайсет. Само че се беше случило чудо, Кейт я нямаше, за да я попитам, а отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.
Чудото беше високо метър и седемдесет, с копринена коса с цвета на царевица и усмивка, от която ми се завиваше свят. Казваше се Кайл и се беше преместил от Айдахо. Седеше зад мен в първия час, в който се съобщаваха плановете за деня. Не знаеше нищо за мен или за семейството ми, затова, когато ме попита дали искам да отида с него на кино, знаех, че не го прави, защото ме съжалява. Гледахме новия филм за Спайдърмен или поне той го гледа. Аз прекарах цялото време в чудене как електричеството успява да прескочи малкото пространство между неговата ръка и моята.