— Здрасти — казвам, но тя не отговаря.
Минава един миг, преди да забележа, че е със слушалки, от които в ушите й гърми един Бог знае каква музика.
Вижда ме, спира музиката и сваля слушалките, които увисват на врата й като гердан.
— Здрасти.
Сядам на крайчеца на леглото и я поглеждам.
— И така. Искаш ли, ъъъ, да правим нещо?
— Какво например?
Свивам рамене.
— Не знам. Да играем на карти?
— Имаш предвид покер?
— На покер, на риба. Каквото и да е.
Поглежда ме внимателно.
— На риба ли?
— Искаш ли да ти сплета косата на плитки?
— Татко — пита Ана, — добре ли си?
Чувствам се по-удобно, докато се втурвам в сграда, която рухва около мен, отколкото докато се мъча да я накарам да се отпусне.
— Просто… просто искам да знаеш, че можеш да правиш тук каквото пожелаеш.
— Има ли проблем да оставя в банята кутия тампони?
Лицето ми незабавно почервенява и сякаш е заразно, същото става и с Ана. Имаме само една жена пожарникар, която работи на непълни смени, а и банята на жените е на по-долен етаж. Но все пак…
Косата на Ана изплющява и се спуска над лицето й.
— Нямах предвид… Мога да ги оставя тук…
— Остави ги в банята — оповестявам, след което добавям с авторитетен глас: — Ако някой се оплаче, ще кажем, че са мои.
— Не съм сигурен, че ще ти повярват, татко.
Прегръщам я.
— Отначало може и да не се справям добре. Никога не съм живял в една стая с тринайсетгодишно момиче.
— И на мен не ми се случва често да деля стая с мъж на четирийсет и две.
— Това е добре, защото иначе ще трябва да го убия. Усмивката й се притиска като печат към врата ми.
Може би няма да е толкова трудно, колкото си мисля. Може би ще успея да се убедя, че този ход ще ми помогне да запазя семейството си цяло, макар че първата стъпка включва разрушаването му.
— Татко?
— Хмм?
— Само за твоя информация: никой не играе на риба, след като е приучен на гърне.
Прегръща ме много силно, както когато беше малка. На мига си спомням последния път, когато я носих на ръце. Петимата бяхме на излет в някакво поле и тръстиките, и дивите маргаритки бяха по-високи от нея. Залюлях я в ръцете си и двамата си отворихме пътека през море от тръстики. Но тогава за пръв път и двамата забелязахме колко надолу стигат крачетата й, че е прекалено голяма, за да й е удобно, облегната на хълбока ми, и не след дълго тя започна да се опитва да слезе и да върви сама.
Златните рибки порастват само в сравнение с аквариума, в който ги поставяш. Дърветата бонсаи се умаляват. Бих дал всичко, за да я задържа малка. Децата ни надрасват много по-бързо, отколкото ги надрасваме ние.
Изглежда невероятно, че докато едната от нашите дъщери ни въвлича в юридическа криза, другата е в клопката пък на медицинска, но всъщност отдавна сме наясно, че Кейт е в крайна фаза на бъбречна недостатъчност. Този път Ана е тази, която ни поразява. И все пак — както винаги — намираме изход; успяваме да се справим и с двете. Човешкият потенциал за носене на товар е като бамбук — много по-гъвкав, отколкото допускаш от пръв поглед.
Докато Ана си събираше нещата този следобед, отидох в болницата. Кейт беше на диализа. Беше заспала със слушалките на плейъра си на главата; Сара стана от стола си и притисна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча.
Заведе ме в коридора.
— Как е Кейт? — попитах.
— Все така — отговори ми. — Как е Ана?
Разменяхме си сведения за състоянието на децата си като карти, които за секунда показваме на противника, но все още не искаме да свалим. Погледнах към Сара и се зачудих как да й кажа какво съм направил.
— Къде избягахте двамата, докато се борех със съдията? — попита ме.
Е, добре, ако стоиш и си мислиш колко горещ ще е огънят, никога няма да влезеш в него.
— Заведох Ана в пожарната.
— Нещо става на работата ли?
Поех си дълбоко дъх и скочих от скалата, в която се бе превърнал бракът ми.
— Не. Ана ще остане там с мен за няколко дни. Мисля, че може би има нужда от известно време сама.
Сара се втренчи в мен.
— Но тя няма да е сама. Ще е с теб.