Внезапно коридорът ми се стори прекалено светъл и широк.
— Това лошо ли е?
— Да — отвърна тя. — Наистина ли си мислиш, че като вземаш на сериозно гневните пристъпи на Ана, ще й помогнеш в дългосрочен план?
— Не вземам на сериозно детинските й пристъпи, давам й време сама да стигне до правилните изводи. Не ти стоя с нея, докато беше вътре при съдията. Тревожа се за нея.
— Ето къде се различаваме — възрази Сара. — Аз се тревожа и за двете ни дъщери.
Погледнах към съпругата си и само за частица от секундата зърнах жената, която беше някога — онази, която умееше да се усмихне, вместо само да се опитва; онази, която никога не успяваше да изрече шега както трябва и все пак караше хората да се разсмеят; онази, която можеше да ме накара да ми се завие свят, без дори да се опитва. Сложих ръце на бузите й. „О, ето къде си била“ — помислих си и се наведох да я целуна по челото.
— Знаеш къде да ни намериш — казах и се отдалечих.
Малко след полунощ ни викат с линейката. Ана примигва и се размърдва в леглото си, докато алармите звънят, а лампите се включват автоматично и окъпват стаята в светлина.
— Можеш да останеш тук — казвам й, но тя вече е станала и си обува обувките.
Давам й стар костюм на нашата сътрудничка с непълните смени: ботуши, твърда шапка. Тя нахлузва якето и се качва отзад в линейката, закопчава си колана и се намества с лице към задната врата зад Ред, който шофира.
Профучаваме с вой на сирени по улиците на Апър Дарби към старческия дом „Слънчевите порти“ — преддверие, където обитателите чакат реда си да се срещнат със свети Петър. Ред сваля носилката от линейката, а аз нося чантата с инструменти за първа помощ. Една сестра ни посреща на входната врата.
— Паднала е и за известно време загуби съзнание. И умственото й състояние се промени.
Завеждат ни в една от стаите. Вътре възрастна жена лежи на пода, дребничка, с фини кости като на птичка. От темето й се стича кръв. Ако се съди по миризмата, загубила е контрол над червата си.
— Здравей, скъпа — казвам и се навеждам към нея. Посягам към ръката й. Кожата й е тънка като креп. — Можеш ли да стиснеш пръстите ми? — А към сестрата добавям: — Как се казва?
— Елди Бригс. На осемдесет и седем е.
— Елди, ще ти помогнем — успокоявам я и продължавам да се опитвам да стигна до съзнанието й. — Тилната й област е пострадала. Ще ми трябва твърдата носилка.
Ред хуква към линейката да я донесе, а аз измервам кръвното налягане и пулса на Елди. И двете са извън нормата.
— Болят ли те гърдите?
Жената простенва, но поклаща глава и потръпва.
— Ще трябва да ти сложим яка, скъпа, нали така? Май си си ударила доста главата.
Ред се връща с носилката. Вдигам глава и отново поглеждам към сестрата.
— Знаем ли дали промяната в усещанията й е в резултат на падането, или сама го е причинила?
Тя поклаща глава.
— Никой не е видял как се е случило.
— Разбира се — измърморвам под нос. — Трябва ми одеяло.
Ръката, която ми го подава, е малка и трепереща. До момента съвсем съм забравил, че Ана е с нас.
— Благодаря, скъпа — казвам и отделям време да й се усмихна. — Искаш ли да ми помогнеш? Може ли да застанеш до краката на госпожа Бригс?
Тя кимва с побеляло лице и прикляква долу. Ред подравнява носилката.
— Сега ще те завъртим, Елди… на три…
Броим, обръщаме я, привързваме я. От движението от раната на скалпа й отново шурва кръв.
Качваме я в линейката. Ред се отправя към болницата, а аз се движа из малкото претъпкано пространство отзад, закачам кислородните торби, приготвям останалите неща.
— Ана, ще ми подадеш ли системата? — казвам и започвам да режа дрехите на Елди. — Още ли сте с нас, госпожо Бригс? Сега е ред на малка игличка — продължавам. Намествам ръката й и се опитвам да намеря вена, но те приличат на съвсем слаб отпечатък от молив. Синьо-сиви сенки. На челото ми избива пот. — Не мога да го направя с двайсета. Ана, можеш ли да намериш двайсет и втора?
Не ми помага това, че пациентката стене и плаче. Линейката се люшка напред-назад, взема завои, набива спирачки, а аз се опитвам да вкарам по-малката игла във вената.
— По дяволите! — промърморвам и я захвърлям на пода.
Правя бърз сърдечен масаж, вземам радиото и се обаждам в болницата, за да им съобщя, че идваме.