— Пациентката е на осемдесет и седем, претърпяла е падане. В съзнание е и отговаря на въпроси. Кръвното й е сто трийсет и шест на осемдесет и три, пулсът сто и трийсет и неравномерен. Опитах се да отворя вена, но нямах късмет. Има рана на тила, но в момента положението е овладяно. Поставих я на кислород. Някакви въпроси?
В светлината на фаровете на приближаващия камион виждам лицето на Ана. Камионът завива, светлината се измества и осъзнавам, че дъщеря ми държи ръката на непознатата.
На входа на спешното отделение в болницата сваляме носилката от линейката и я вкарваме през автоматичните врати. Вътре вече ни очаква екип от лекари и сестри.
— Все още говори — информирам ги.
Медицински помощник почуква по тънките й китки.
— Боже Господи!
— Да, точно затова не намерих вена. Трябваха ми педиатрични маншети, за да й измеря кръвното.
Внезапно си спомням за Ана, която стои на вратата с широко отворени очи.
— Татко? Ще умре ли госпожата?
— Смятам, че вероятно е претърпяла удар… но ще оцелее. Слушай, защо не почакаш там, на някой стол? Ще изляза най-много след пет минути.
— Татко? — казва тя и аз се спирам на прага. — Няма ли да е страхотно, ако всички бяха като нея?
Тя не гледа на нещата като мен — че Елди Бригс е кошмар за всеки парамедик, че вените й са целите надупчени, че състоянието й е нестабилно и повикването изобщо не беше от хубавите. Има предвид друго: каквото и да й има на Елди Бригс, може да бъде поправено.
Влизам вътре и продължавам да давам на екипа на спешното отделение необходимата информация. След десетина минути привършвам с документите и отивам да потърся дъщеря си в чакалнята, но тя е изчезнала.
Заварвам Ред да слага на носилката чисти чаршафи и да закопчава възглавница на мястото й.
— Къде е Ана?
— Мислех, че е с теб.
Поглеждам към единия коридор, после по другия. Виждам единствено уморени лекари, други парамедици, групички зашеметени хора, които пият кафе и се надяват на най-добрия изход.
— Веднага се връщам.
В сравнение с трескавата активност на спешното отделение, осмият етаж е ужасно тих и подреден. Всички сестри ме поздравяват по име, докато вървя към стаята на Кейт и тихо отварям вратата.
Ана е прекалено голяма за скута на Сара, но седи точно там. И двете с Кейт спят. Над главата на Ана Сара ме гледа как се приближавам.
Коленича пред жена си и отмятам косата на Ана от слепоочията й.
— Миличка — прошепвам, — време е да си отидем вкъщи.
Ана бавно сяда. Позволява ми да взема ръката й и да я изправя. Ръката на Сара се плъзва по гръбнака й.
— Там не е вкъщи — казва Ана, но все пак излиза от стаята след мен.
Полунощ е минало, когато се навеждам към Ана и прошепвам в крайчеца на ухото й:
— Ела да видиш нещо.
Тя сяда в леглото, грабва пуловер, пъха крака в маратонките си. Заедно се изкачваме на покрива на пожарната.
Край нас се спуска нощ. Метеорите падат като комети, бързи прорези в завесата на тъмнината.
— О! — възкликва Ана и ляга, за да ги види по-добре.
— Това са Персеиди — казвам й. — Метеоритен дъжд.
— Невероятно е!
Падащите звезди изобщо не са звезди. Те са само камъчета, които нахлуват в атмосферата и се подпалват от взаимодействието. Това, под което изричаме желание, когато го видим, е само следа от развалини.
В горния ляв квадрант на небето един радиант избухва в нов поток от искри.
— Всяка нощ ли е така, докато спим? — пита Ана.
Забележителен въпрос: „Всички прекрасни неща ли се случват, без ние да го осъзнаваме?“. Поклащам глава. От техническа гледна точка орбитата на Земята пресича въпросната комета веднъж годишно. Но гледка, динамична като тази, може би се вижда само веднъж в живота.
— Няма ли да е супер, ако някоя звезда падне в задния ни двор? Да я намерим, когато слънцето изгрее, да я сложим в аквариум и да я използваме за нощна лампичка или лагерен фенер?
Почти я виждам как го прави — претърсва моравата за следи от изгорена трева.
— Мислиш ли, че Кейт може да ги види през прозореца си?
— Не съм сигурен — надигам се на лакът и я поглеждам внимателно.
Но Ана не отмества поглед от обърнатата наопаки купа на небесния свод.
— Знам, че искаш да ме попиташ защо го правя.