— Само си помисли — на тринайсет години си или на колкото там са се чукали, — имаш приятно преживяване в сеното с Йосиф и преди да се усетиш, тестът ти за бременност излиза положителен. Трябва или да се изправиш пред гнева на баща си, или да измислиш някаква убедителна история. Кой ще ти възрази, ако кажеш, че това дете ти го е направил Бог? Не смяташ ли, че бащата на Мария си е мислил: „Мога да я затворя вкъщи… но ако това предизвика мор?“.
Точно тогава отворих шкафчето си и от него се изсипаха стотина презерватива. Група момчета от отбора по гребане излязоха от скривалищата си и се разсмяха като хиени.
— Решихме, че може да ти потрябват още — осведоми ме едно от тях.
Какво ми оставаше да направя? Усмихнах се.
Преди да се усетя, Джулия се беше отдалечила. За момиче бягаше дяволски бързо. Настигнах я едва когато училището се бе превърнало в далечно петно зад гърба ни.
— Джул — изобщо нямах представа как да продължа. Не за пръв път разплаквах момиче, но за пръв път това караше и мен самия да изпитвам болка. — Трябваше ли да ги размажа всичките? Това ли искаш?
Тя рязко се обърна.
— Какво си им казал за нас, докато се преобличате?
— Не съм им казвал нищо.
— Какво си казал на родителите си за нас?
— Нищо — признах.
— Майната ти — извика ми и пак хукна.
Вратите на асансьора се отварят на третия етаж и ето я Джулия Романо. За миг оставаме загледани един в друг, после Съдия става и започва да върти опашка.
— Надолу ли слизаш?
Тя влиза и натиска бутона за фоайето, който вече свети. Но движението я кара да се наведе към мен, така че усещам аромата на косата й — ванилия и канела.
— Какво правиш тук? — пита тя.
— Силно се разочаровам от състоянието на американското здравеопазване. А ти?
— Имах среща с онколога на Кейт, доктор Чанс.
— Предполагам, това означава, че делото все още продължава?
Джулия поклаща глава.
— Не знам. Никой в семейството не отговаря на обажданията ми, освен Джес, а той го прави, подтикван единствено от хормоните си.
— Ходи ли в…
— Стаята на Кейт? Да. Не ме пуснаха. Нещо свързано с диализата.
— И на мен заявиха същото.
— Ако говориш с нея…
— Виж — прекъсвам я, — докато Ана не ми каже обратното, трябва да предполагам, че след три дни имаме изслушване. Ако е така, с теб се налага да седнем и да разберем какво, по дяволите, става с живота на това дете. Искаш ли кафе?
— Не — отвръща Джулия и понечва да се отдалечи.
— Спри — казвам, сграбчвам я за ръката и тя застива на място. — Знам, че тази история те кара да се чувстваш неловко. И с мен е така. Но само защото с теб изглежда, не можем да пораснем, не означава, че Ана не бива да получи шанс да го направи. — Придружавам думите си с особено виновен поглед.
Джулия скръства ръце на гърдите си.
— Искаш ли да си запишеш тази реплика за бъдеща употреба?
Избухвам в смях.
— Боже Господи, наистина си костелив орех…
— О, стига, Камбъл! Толкова си сладкодумен, навярно всяка сутрин си мажеш устните с масло…
Думите й извикват пред очите ми всевъзможни картини, но в тях фигурират нейните телесни части.
— Прав си — казва после тя.
— Това определено ще пожелая да го запиша…
Тя тръгва, а ние със Съдия я следваме.
Джулия излиза от болницата и се отправя по странична уличка, по друга, покрай жилищен блок, преди отново да излезем на слънце на Минерал Спринт Авеню в Норт Провидънс. На този етап съм благодарен, че лявата ми ръка стиска здраво каишката на куче с много зъби.
— Чанс ми съобщи, че вече не могат да направят нищо за Кейт — казва ми Джулия.
— Имаш предвид, освен бъбречната трансплантация.
— Не. Точно това не е за вярване — спира да върви и застава пред мен. — Доктор Чанс смята, че Кейт не е достатъчно силна.
— А Сара Фицджералд настоява — разбирам.
— Като се замислиш, Камбъл, има логика. Щом Кейт така или иначе ще умре без трансплантацията, защо да не опитат?
Заобикаляме деликатно бездомник и колекцията му от бутилки.