— Защото трансплантацията включва сериозна операция на другата й дъщеря — изтъквам. — А да изложи здравето на Ана на риск с процедура, която не й е нужна, ми се струва доста нехайно от страна на майка й.
Джулия неочаквано спира пред малка колиба с ръчно изрисуван надпис „Луиджи Равиоли“. Сградата ми прилича на място, което умишлено държат затъмнено, за да не се виждат плъховете.
— Наблизо няма ли „Старбък“? — питам точно когато огромен плешив мъж в бяла престилка отваря вратата и едва не поваля Джулия на земята.
— Изобела! — провиква се и я целува по двете бузи.
— Не, чичо Луиджи, Джулия е.
— Джулия? — отдръпва се назад и се намръщва. — Сигурна ли си? Трябва да се подстрижеш или нещо друго, за да ви различаваме.
— Преди, когато косата ми беше къса, не спираше да мърмориш.
— Мърморех за косата ти, защото беше розова — пояснява и поглежда към мен. — Гладни ли сте?
— Надявахме се да пийнем кафе и да си намерим някоя тиха маса.
Той се ухилва.
— Тиха маса?
Джулия въздъхва.
— Не от тези тихи маси.
— Добре, добре, всичко е голяма тайна. Влизайте, ще ви сложа в стаята отзад — поглежда надолу към Съдия. — Кучето остава тук.
— Кучето идва с мен — отвръщам.
— Не и в моя ресторант — настоява Луиджи.
— Куче помощник е, не може да остане отвън.
Луиджи се навежда само на няколко сантиметра от лицето ми.
— Сляп ли си?
— Цветна слепота — отвръщам. — Той ми съобщава кога светлините на светофарите се сменят.
Устата на чичото на Джулия се подвива в крайчетата.
— Днес всички се правят на много умни — подчертава и тръгва пред нас.
Седмици наред майка ми се опитваше да разбере кое е гаджето ми.
— Битси е, нали — онази, с която се запознахме на Мартас Винярд? О, не, почакай, не е дъщерята на Шийла, червенокосата, нали така?
Отново и отново й повтарях, че не я познава, но всъщност имах предвид, че Джулия не е момиче, чието съществуване тя ще признае.
— Знам кое е правилно за Ана — казва ми Джулия, — но не съм убедена, че е достатъчно зряла за самостоятелни решения.
Вземам си още една хапка антипасто.
— Ако смяташ, че е била права да подаде молбата, къде тогава е конфликтът?
— Чувството за отговорност — отвръща сухо Джулия. — Да ти обясня ли какво означава?
— Знаеш ли, не е учтиво да оголваш нокти на обедната маса.
— В момента всеки път, щом майка й я притисне, тя отстъпва. Всеки път, когато се случи нещо с Кейт, отстъпва. И независимо какво сама си мисли по въпроса на какво е способна, никога досега не е вземала решение от такава величина, като се има предвид какви ще са последствията за сестра й.
— Ами ако ти кажа, че когато дойде изслушването, вече ще е способна да вземе това решение?
Джулия ме поглежда.
— Откъде си толкова сигурен, че ще стане така?
— Винаги съм сигурен в себе си.
Тя си боцна маслина от подноса помежду ни.
— Да — съгласява се тихо, — спомням си.
Джулия навярно е имала своите подозрения, но не й казах за родителите си, за къщата ни. Докато пътувахме през Нюпорт в джипа ми, спрях на алеята на огромна тухлена къща.
— Камбъл — промълви тя, — сигурно се шегуваш.
Заобиколих кръга на алеята и завих от другата страна.
— Аз, шегувам се.
Така, когато спрях пред къщата две пресечки по-надолу, в разлят джорджиански стил с редици букове от двете страни и склон, който се спускаше към залива, сградата не изглеждаше толкова внушителна. Поне беше по-малка от първата.
Джулия поклати глава.
— Родителите ти ще ми хвърлят само един поглед и ще ни разделят с железен лост.
— Ще се влюбят в теб — уверих я. Това беше първата ми лъжа пред нея, но не и последната.
Джулия се навежда под масата с чиния макарони.
— Заповядай, Съдия — казва му. — И така, какво прави кучето?
— Превежда на испаноговорящите ми клиенти.
— Наистина ли?
Ухилвам й се.
— Наистина.
Тя се навежда напред и очите й се присвиват.