Извадих наркана от чантата за спешна помощ и подадох на Поли оборудването за вливане.
— Ъъъ — запъна се момчето, нали няма да кажете на ченгетата?
С едно-единствено бързо движение го сграбчих за яката на ризата и го блъснах в стената.
— Толкова ли си тъп, мамка ти?
— Родителите ми ще ме убият.
— Май не ти е пукало дали ще се самоубиеш, или дали ще убиеш нея — бутнах грубо главата му към момичето, което вече повръщаше на пода. — Какво си мислиш, че животът е нещо, което можеш да захвърлиш като торба боклук? Мислиш, че ще получиш втори шанс?
Крещях право в лицето му. Почувствах на рамото си нечия ръка. Поли.
— Дръпни се, капитане — каза ми едва чуто.
Внезапно осъзнах, че хлапето пред мен трепери, всъщност изобщо не крещя заради него. Отдалечих се, за да си проясня главата. Поли приключи с пациентката и дойде при мен.
— Знаеш ли, ако ти идва в повече, можем да те покрием — предлага. — Шефът ще ти даде толкова отпуск, колкото искаш.
— Трябва да работя — над рамото му виждам, че цветът на момичето се връща; гаджето му ридае до него. Погледнах Поли в очите. — Когато не съм тук — обясних, — трябва да съм там.
С адвоката допиваме кафето си.
— Още една чаша? — предлагам.
— По-добре не. Трябва да се връщам в офиса.
Кимваме си, но няма какво повече да си кажем.
— Не се тревожете за Ана — добавям. — Ще се погрижа да получи всичко, от което има нужда.
— Може да искате да се отбиете и в дома си — отвръща Александър. — Току-що условно освободих сина ви за кражба на съдийско хъмви.
Слага чашата си в мивката и ме оставя с информацията. Наясно е, че рано или късно тя ще ме постави на колене.
Сара
1997г.
Колкото и пъти да се втурваш към спешното отделение, никога не се превръща в навик. Брайън носи дъщеря ни на ръце. По лицето й се стича кръв. Сестрата, която разделя пациентите по кабинети, ни маха да влизаме и подкарва другите деца към редицата пластмасови столове, където да чакат. Лекар идва при нас и делово пита:
— Какво се е случило?
— Излетя презглава от колелото си — отвръщам. — Падна на бетон. Не видях признаци на сътресение, но има рана на скалпа точно под косата й, дълга е около четири сантиметра.
Лекарят внимателно я поставя на кушетката, нахлузва ръкавици и поглежда челото й.
— Да не сте лекар или медицинска сестра?
Опитвам се да се усмихна.
— Просто съм свикнала с такива неща.
Необходими са осемдесет и два шева, за да се затвори раната. След това, с блестящобяла марля на главата й и голяма доза педиатричен тиленол във вените й, се връщаме в чакалнята, хванати за ръка.
Джес я пита колко шева са й направили. Брайън й казва, че е смела като пожарникар. Кейт поглежда към новата й превръзка.
— По-приятно ми е, когато чакам тук, отвън — казва тя.
Всичко започва, когато Кейт надава вик в банята. Втурвам се по стълбите и разбивам ключалката. Деветгодишната ми дъщеря стои пред тоалетна чиния, изпръскана с кръв. По краката й също се стича кръв и се е просмукала в гащичките й. Това означава кръвоизлив — кръвоизлив, който се появява в какъв ли не вид и форма. Кейт и преди е имала ректално кървене, но беше съвсем малка и не си спомня.
— Всичко е наред — успокоявам я.
Намокрям кърпа с топла вода, почиствам я и й давам превръзка за гащичките. Гледам я как се опитва да я намести между краката си. Това е мигът, който трябваше да преживеем двете с нея при първия й менструален цикъл; ще живее ли достатъчно дълго, за да го получи?
— Мамо — казва Кейт, — върна се.
— Клиничен релапс — доктор Чанс сваля очилата си и притиска палци към ъгълчетата на очите си. — Смятам, че трябва да прибегнем до трансплантация на костен мозък.
Мисълта ми отлита към спомена за надуваема гумена торбичка „Бозо“ от годините, когато бях на възрастта на Ана. На дъното й имаше пясък; удрях я и тя се вдлъбваше, но само след секунди пак се надуваше.
— Преди няколко месеца — обажда се Брайън — ни казахте, че тези трансплантации са опасни.
— Така е. Петдесет процента от пациентите, подложени на такава трансплантация, оздравяват. Другата половина не преживяват химиотерапията и радиацията преди процедурата. Някои умират от усложненията след нея.