На другия край на линията се надига тревожен мехур от мълчание.
— Госпожо Фицджералд — казва супервайзърът, — доколкото разбирам, ако следвате този ред, застрахователната компания ще заплати трансплантацията без проблеми.
— Да, но дотогава дъщеря ми може да не е жива, за да я направим. Не говорим за кола, на която е възможно да пробваме първо някоя употребявана част и ако не се получи, да поръчаме нова. Говорим за човешко същество. Човешко същество! Знаете ли какво изобщо означава, вие, автомати такива?
Този път очаквам щракването, с което връзката прекъсва.
Зан идва вечерта, преди да постъпим в болницата за началото на режима на Кейт за подготовка за трансплантацията. Позволява на Джес да й помогне да подреди подвижния си кабинет, приема телефонно обаждане от Австралия, после идва в кухнята, за да й обясним с Брайън ежедневните задачи.
— Ана ходи на гимнастика във вторник — започвам. — В три часа. По някое време тази седмица трябва да дойде камионът за разнасяне на бензин.
— В сряда вдигат боклука — допълва Брайън.
— Не влизай с Джес в двора на училището. Очевидно е анатема за шестокласниците.
Тя кима, слуша и дори си води бележки, а после казва, че има няколко въпроса.
— Рибката…
— Храним я два пъти на ден. Джес ще го прави, ако му напомняш.
— Има ли официален час за лягане? — пита Зан.
— Да — отговарям. — Истинският или този, който можеш да използваш, ако решиш да им отпуснеш допълнително време като специален подарък?
— Ана си ляга в осем часа — пояснява Брайън. — Джес — в десет. Нещо друго?
— Да — Зан бръква в джоба си и изважда чек на наше име. Сто хиляди долара.
— Сузан — мълвя поразена, — не можем да приемем.
— Знам колко струва. Известно ми е, че не можете да го покриете. Позволете ми.
Брайън взема чека и й го подава обратно.
— Благодаря ти, но вече сме покрили разноските.
Това е новина за мен.
— Как така?
— Момчетата от службата изпратиха призив и набраха дарения от други пожарникари — поглежда ме. — Разбрах едва днес.
— Наистина ли? — усещам как от плещите ми се смъква огромна тежест.
Той свива рамене.
— Те са ми братя — обяснява.
Обръщам се към Зан и я прегръщам.
— Благодаря ти, че ни предложи.
— Парите са тук, ако ви потрябват — отвръща тя.
Но не ни трябват. Поне това можем да направим.
— Кейт! — провиквам се на сутринта. — Време е да тръгваме!
На дивана Ана лежи свита в скута на Зан. Изважда палеца от устата си, но не казва „довиждане“.
— Кейт! — извиквам отново. — Тръгваме!
Джес се подсмихва над нинтендото си.
— Сякаш наистина ще тръгнеш без нея.
— Да, но тя не го знае. Кейт!
Въздъхвам и се отправям по стълбите към стаята й. Вратата е затворена. Почуквам леко, отварям я и заварвам Кейт да привършва с оправянето на леглото си. Кувертюрата е толкова опъната, че пуснеш ли отгоре й монета, ще отскочи; възглавниците са разбухнати и подредени в средата на леглото. Плюшените й животни, на този етап вече само реликви, седят на перваза, класирани по височина. Дори обувките в шкафа са сортирани, а бъркотията на плота на бюрото й е изчезнала.
— Е, добре — дори не съм я молила да разчисти. — Май съм сбъркала стаята.
Тя се обръща.
— В случай, че не се върна — казва.
Когато за пръв път станах майка, нощем лежах в леглото и си представях най-ужасните бедствия: ухапване на медуза, вкус на отровна ягода, усмивка на опасен непознат, гмуркане в басейн, който се оказва плитък. Едно дете може да пострада по толкова много начини, че изглежда почти невъзможно един човек сам да успее да го опази. Докато децата ми растяха, опасностите само се променяха: вдишване на лепило, игра с кибритени клечки, малки розови хапчета, продавани в съблекалните на основното училище. Можеш да будуваш цяла нощ, без да успееш да изброиш начините, по които е възможно да загубиш хората, които обичаш.
Сега, когато опасността е повече от хипотетична представа, ми се струва, че когато чуе, че детето му страда от смъртоносна болест, един родител може да реагира само по два начина: или рухва, или поема удара и се заставя да вдигне лице за още. В това отношение сигурно приличаме много на пациенти в болница.