— Ами ако си променя решението? — пита ме.
Слагам ръце на раменете й.
— Не е нужно да го правиш, ако не искаш, но знам, че Кейт разчита на теб. Татко ти и аз — също.
Тя кимва и плъзва ръка в моята.
— Не си тръгвай — моли ме.
Една сестра я насочва в правилната посока, към масата.
— Чакай да видиш какво сме ти приготвили, Ана — покрива я с електрическо одеяло.
Анестезиологът забърсва кислородна маска с памуче с червен ръб.
— Някога заспивала ли си посред ягодово поле?
Поставят по тялото й подложки с гел, които ще прикрепят към монитори, за да следят сърцето и дишането й. Докато го правят, тя лежи по гръб, но знам, че ще я обърнат, за да извлекат костен мозък от тазовите кости.
Анестезиологът й показва механизма на оборудването си.
— Искаш ли да надуеш този балон? — пита я и слага маската на лицето й.
През цялото време тя не пуска ръката ми. Най-после хватката й отслабва. В последната минута започва да се бори, тялото й вече спи, но раменете й се напрягат. Една сестра държи нея, друга мен.
— Просто лекарството въздейства на тялото по този начин — обяснява ми. — Сега можете да я целунете.
Правя го през маската си. Прошепвам й „благодаря“. Минавам през летящата врата и свалям хартиената си шапка и калцуните. Наблюдавам през прозореца как я обръщат на хълбок и вземат от стерилен поднос една невъзможно дълга игла.
После се качвам на горния етаж да чакам с Кейт.
Брайън подава глава в стаята на Кейт.
— Сара — казва изтощен. — Ана пита за теб.
Не мога да съм на две места едновременно. Държа розовата купичка до устата на Кейт, докато тя отново повръща. Застанала до мен, Дона ми помага да я върнем на възглавницата.
— Точно сега съм заета — отговарям.
— Ана пита за теб — повтаря Брайън. Само толкова.
Дона премества поглед от него към мен.
— Ще се оправим, докато се върнеш — обещава и след миг аз кимвам.
Ана е на етажа на педиатрията. Там няма херметично затворени стаи изолатори. Чувам плача й още преди да вляза в стаята.
— Мамо — изхлипва тя, — боли!
Сядам на ръба на леглото и я вземам в прегръдките си.
— Знам, миличка.
— Може ли да останеш?
Поклащам глава.
— Кейт е болна. Трябва да се върна при нея.
Ана се отдръпва.
— Но аз съм в болницата — възкликва тя. — Аз съм в болницата!
Поглеждам над главата й към Брайън.
— Какво й дават за болката?
— Много малко. Сестрата каза, че не прекаляват с обезболяващите, когато става дума за деца.
— Това е абсурдно! — ставам, а Ана изхлипва и стиска ръката ми. — Веднага се връщам, скъпа.
Спирам първата сестра, която успявам да намеря. За разлика от персонала в онкологията, тези не ги познавам.
— Преди един час й дадохме тиленол — обяснява жената. — Знам, че й е малко неприятно…
— Роксицет. Тиленол с кодеин. Напроксен. И ако лекарят не го е предписал, потърсете го и попитайте дали можем да й го сложим.
Сестрата настръхва.
— С цялото ми уважение, госпожо Фицджералд, занимавам се с това всеки ден и…
— Аз също.
Връщам се в стаята на Ана, нося педиатрична доза роксицет, който или ще облекчи болките й, или ще я приспи, за да не ги усеща. Влизам и виждам как големите ръце на Брайън се борят с лилипутска закопчалка на украшение — закопчават на врата на Ана медальон.
— Реших, че заслужаваш подарък, тъй като правиш подарък на сестра си — казва й той.
Разбира се, Ана трябва да получи отличие, задето дарява костния си мозък. Естествено, заслужава признание. Но, да си призная, мисълта да възнаградя някого за страданието му никога не ми е хрумвала. Всички ние го правим толкова отдавна.
Влизам и двамата поглеждат към мен.
— Виж какво ми даде татко! — възкликва Ана.
Протягам й пластмасовата чашка с лекарство — толкова беден заместител.
Малко след десет часа Брайън довежда Ана в стаята на Кейт. Движи се бавно, като старица, и се обляга на него за подкрепа. Сестрите й помагат да си сложи маска, престилка, ръкавици и калцуни, за да влезе — съчувствено нарушаване на правилника, защото децата обикновено не се допускат в изолатора.