Доктор Чанс застава до системата и вдига торбичката с костен мозък. Обръщам Ана, за да я види.
— Ето това — казвам й — ни даде ти.
Ана прави физиономия.
— Гадно е. Можете да го вземете.
— Този план звучи добре — съгласява се доктор Чанс и гъстият рубинен мозък започва да се влива в централната вена на Кейт.
Слагам Ана на леглото. Има място и за двете, рамо до рамо.
— Болеше ли? — пита Кейт.
— Малко — отговаря Ана и посочва към кръвта, която тече през маркучите в отвора в гърдите на Кейт. — А това боли ли?
— Не — понадига се. — Ана?
— Да?
— Радвам се, че дойде от теб.
Посяга към ръката й и я поставя точно под катетъра на централната вена — място, опасно близо до сърцето.
Двайсет и един дена след трансплантацията броят на белите кръвни телца на Кейт започва да нараства — признак, че организмът й е приел транспланта. Брайън настоява да ме заведе на вечеря, за да го отпразнуваме. Урежда частна медицинска сестра за Кейт, прави резервации в „Екс Оу“ и дори донася черна рокля от гардероба ми. Забравил е да вземе подходящи обувки и я съчетавам с оръфаните си обувки за излети.
Ресторантът е почти пълен. Веднага след като сядаме, сомелиерът идва да ни попита дали желаем вино. Брайън поръчва каберне совиньон.
— Изобщо знаеш ли дали е червено или бяло? — през всички тези години май не съм виждала Брайън да пие нещо друго, освен бира.
— Знам, че в него има алкохол, и знам, че празнуваме — вдига чашата си, току-що напълнена от сомелиера. — За семейството ни — е неговият тост.
Чукваме чашите си и отпиваме.
— Какво ще си поръчаш? — питам.
— Какво искаш да си поръчам?
— Филе. Така ще мога да го опитам. А аз ще си поръчам морски език — затварям менюто си. — Знаеш ли резултатите от последната проверка на кръвните телца?
Брайън поглежда надолу към масата.
— Надявах се, щом сме дошли тук, да успеем да се откъснем от всичко онова. Нали разбираш, просто да поговорим.
— И на мен ми се иска — признавам, но когато поглеждам към него, информацията, която напира на устните ми, е за Кейт, а не за нас. Нямам повод да го питам как е минал денят му — взел си е три седмици отпуск от службата. Свързани сме от и чрез болестта.
Отново замълчаваме. Оглеждам ресторанта и забелязвам, че оживените разговори се водят най-вече на маси, на които седят млади и енергични двойки. По-възрастните, онези с брачни халки, които проблясват, отразявайки блясъка на приборите им, се хранят, без да си подслаждат с разговори. Дали защото се чувстват толкова удобно заедно, че всеки от тях знае какво мисли другият? Или защото след определено време вече не остава какво да се каже?
Сервитьорът идва да вземе поръчката ни и двамата се обръщаме нетърпеливо към него — доволни, че има някой друг, който ни спасява от необходимостта да общуваме с непознатия, в когото се е превърнал човекът насреща ни.
Напускаме болницата с дете, различно от онова, което сме довели. Кейт се движи предпазливо и проверява чекмеджетата на нощното шкафче, за да не забрави нищо. Отслабнала е изключително много и дънките, които съм й донесла, направо се смъкват; трябва да използваме тиранти, завързани един към друг — саморъчно измайсторен колан.
Брайън е тръгнал преди нас, за да докара колата. Пъхам последния албум на „Тайгър Бийт“ и плейъра в туристическата й чанта. Тя нахлупва кожена шапка над гладката си гола глава и увива плътно около врата си шал. Слага си маска и ръкавици — сега, когато ще напуснем болницата, тя е тази, която се нуждае от предпазно облекло.
Излизаме през вратата, съпроводени от ръкоплясканията на сестрите, които сме опознали толкова добре.
— Каквото и да правиш, не се връщай да ни видиш, става ли? — шегува се Уили.
Един по един всички минават да се сбогуват. Те се разотиват и аз се усмихвам на Кейт.
— Готова?
Тя кимва, но не пристъпва напред. Стои сковано — знае, че след като излезе през вратата, всичко ще се промени.
— Мамо?
Вземам ръката й в своята.
— Ще го направим заедно — обещавам и една до друга правим първата крачка.
Пощенската кутия е пълна с болнични сметки. Вече сме разбрали, че застрахователната компания отказва да контактува със счетоводния отдел на болницата и обратно, но нито единият, нито другият мисли, че сметките са точни — което ги кара да искат от нас заплащане на процедури, които не би трябвало да покриваме, с надеждата, че сме достатъчно глупави да ги платим, финансовата страна на грижата за Кейт е работа на пълен работен ден, която не можем да вършим нито аз, нито Брайън.