Прелиствам реклама на магазин, списание „ААА“ и някаква дългосрочна оферта, преди да отворя писмото от фонда. Обикновено не им обръщам внимание: Брайън се занимава с финансовите въпроси, които изискват нещо повече от обикновено балансиране на чековата книжка. Освен това и трите ни фонда са определени за образованието на децата. Не сме от семействата, които имат достатъчно джобни, за да играят на борсата.
Уважаеми господин Фицджералд,
С настоящото потвърждаваме неотдавнашното закриване на фонд #323456, Брайън Д. Фицджералд, настойник на Катрин С. Фицджералд, възлизащ на 8369.56долара. Това изплащане закрива сметката.
В банките стават грешки и тази наистина е голяма. От време на време се е случвало в сметките ни да има разминаване от няколко пенса, но поне аз никога не съм губила осем хиляди долара. Излизам от кухнята на двора, където Брайън навива допълнителен градински маркуч.
— Или някой от фонда е оплескал всичко — казвам и му подавам писмото, — или втората съпруга, която издържаш, вече не е тайна.
Прочитането му отнема един миг повече от необходимото — същия миг, в който осъзнавам, че не е станала грешка. Брайън избърсва челото си с опакото на китката.
— Аз изтеглих парите — признава си.
— Без да ми кажеш?
Не мога да си представя как е направил подобно нещо. В миналото сме теглили от сметките на децата, но само защото ни е било прекалено трудно едновременно да купим храна и да платим ипотеката, или понеже се е налагало да купим нова кола, след като старата най-накрая се е разпаднала. Тогава лежахме в леглото, чувствахме как вината ни притиска като допълнително одеяло и си обещавахме един на друг, че ще върнем парите при първа възможност.
— Момчетата от службата — те се опитаха да съберат пари, както ти казах. Събраха десет хиляди. Като добавим тези, болницата е готова да ни състави разплащателен план.
— Но нали каза…
— Знам какво съм казал, Сара.
Поклащам глава, потресена.
— Излъгал си ме?
— Не съм…
— Зан предложи…
— Няма да позволя сестра ти да се погрижи за Кейт — заявява Брайън. — Мое задължение е. — Маркучът пада на земята и започва да капе и да пръска краката ни. — Сара, тя няма да живее достатъчно дълго, за да използва тези пари за колеж.
Слънцето блести ярко; пръскачката потрепва на тревата и пръска дъги. Денят е прекалено красив за такива думи. Обръщам се и побягвам обратно към къщата. Заключвам се в банята.
След миг Брайън чука на вратата.
— Сара? Сара, съжалявам.
Преструвам се, че не го чувам, че не съм чула нито дума от онова, което е казал.
У дома всички носим маски, за да не се налага да носи Кейт. Улавям се, че оглеждам ноктите й, докато си мие зъбите или си сипва овесена каша, за да видя дали тъмните ивици след химиотерапията, са изчезнали — сигурен признак за успеха на трансплантацията. Два пъти дневно й бия фактори за растеж в бедрото — нещо, което не трябва да спирам да правя, докато броят на неутрофилите й не надхвърли хиляда. След този етап костният й мозък ще може да произвежда сам здрави клетки.
Все още не може да се върне на училище, затова изпращат уроците й вкъщи. Един или два пъти идва с мен да вземем Ана от детската градина, но отказва да излезе от под крилото ми. Отправя се с маршова стъпка към болницата за рутинната проверка на броя на кръвните телца, но предложа ли да се отбием в магазина за видеокасети или в „Дънкин Донатс“, ме моли да не ходим.
Една съботна сутрин заварвам вратата на момичетата отключена. Почуквам леко.
— Искаш ли да отидем в мола?
Кейт свива рамене.
— Не сега.
Облягам се на касата.
— Ще ти се отрази добре да излезеш от къщи.
— Не искам.
Сигурна съм, че дори не осъзнава какво прави, но прокарва длан по главата си, преди да пъхне ръка в задния си джоб.
— Кейт… — започвам.