Подви крака под себе си, с намерението да си отдъхне за няколко минути, преди да отиде да се изплакне…
Изведнъж вратата се отвори.
— Добре ли си? — попита Зейдист.
Джон кимна, без да го поглежда.
— Ще предложа Леш да бъде изключен от програмата.
Джон рязко се изправи и заклати енергично глава.
— Стига, Джон. Вече за втори път ти се нахвърля. Или забрави инцидента с нунчакуто преди няколко месеца?
Не, Джон не беше забравил. И все пак…
Тъй като искаше да каже твърде много неща, за да използва езика на знаците и да се надява Зейдист да разбере всичко, той взе бележника си и написа с особено четлив почерк:
„Ако го изхвърлите, другите ще ме сметнат за слабак. А нали един ден ще се бия рамо до рамо с тях. Как ще ми имат доверие, ако ме мислят за слабак?“
Подаде бележника на Зейдист, който го улови внимателно в широките си длани, наведе глава и като сбърчи вежди, зачете, а разкривените му от белега устни помръдваха едва-едва. Когато свърши, Зи подхвърли бележника на бюрото.
— Не ми харесва това малко копеле да те тормози, Джон. Не мога да го приема. Но ти имаш основание. Засега ще му дам изпитателен срок. Ала само още една такава изцепка, и ще изхвърчи.
Зейдист се насочи към тайния вход на тунела, отвеждащ до имението, и като хвърли поглед през рамо, добави:
— Чуй ме добре, Джон. Няма да допусна тренировките да се превърнат в побоища, така че не искам да си разчистваш сметките с копелето, въпреки че си го заслужава. Ти си гледай твоята работа и не пускай юмруците си в действие. Фюри и аз ще го държим под око вместо теб.
Джон извърна поглед, мислейки си как му се бе приискало да цапардоса Леш. Как все още му се искаше да го направи.
— Джон? Разбрахме ли се? Никакви разправии.
След продължителна пауза Джон най-сетне кимна. Надявайки се, че ще съумее да удържи на думата си.
23.
Часове по-късно Бъч така се бе схванал, че му беше трудно да прецени къде свършва подът и къде започва задникът му. Беше прекарал целия ден седнал в коридора, до вратата на Мариса. Като куче, каквото всъщност беше.
Но не беше си загубил времето, защото беше обмислил много неща. Освен това, колкото и да му беше трудно, взе решение да се обади на сестра си Джойс, стисна зъби и й позвъни.
У дома всичко си беше постарому. Очевидно семейството му в Южен Бостън все още не искаше да има нищо общо с него. Което изобщо не го тревожеше, тъй като отдавна бе свикнал. Беше му обаче неприятно за станалото с Мариса. Двамата с Хавърс очевидно бяха много близки, така че разривът им несъмнено беше истински удар за нея.
— Господарю?
Бъч вдигна поглед.
— Здрасти, Фриц.
Догенът се поклони ниско и му подаде черна кадифена торбичка.
— Нося ви онова, което пожелахте. Вярвам, че отговаря точно на изискванията ви, но ако греша, ще потърся друг.
— Сигурен съм, че е съвършен.
Бъч пое тежката торбичка, отвори я и изсипа съдържанието й в дланта си. Златният кръст, който изпадна отвътре, беше дълъг почти осем сантиметра, широк пет и дебел колкото пръст. Точно какъвто беше поръчал. Висеше на дълга златна верижка и Бъч доволно го окачи на шията си. Както и се бе надявал, веднага почувства осезаемата защита на тежкия метал върху гърдите си.
— Как е, господарю?
Бъч се усмихна на стария иконом и като разкопча ризата си, пъхна украшението отдолу. Усети как кръстът се плъзва по кожата му и ляга точно върху сърцето му.
— Точно както очаквах — съвършен е.
Сбръчканото лице на Фриц грейна и като се поклони още веднъж, той се отдалечи в мига, в който часовникът в другия край на коридора заби. Един, два… шест пъти.
Вратата насреща му се отвори и Мариса се появи на прага като видение. Очите му се замъглиха. След като бе прекарал толкова часове, мислейки за нея, сега му се стори нереална — с ефирната си рокля, сияйната златна аура на косата и това лице, което беше несекващ извор на красота, тя сякаш бе родена от отчаяното му въображение. Докато я съзерцаваше така, сърцето му я претвори в икона от католическото му детство, в Мадоната, носеща спасение и любов, чийто недостоен слуга бе той.