По дяволите, Хавиер явно много държеше да му развали удоволствието от победата.
— Ха! Да не смяташ, че ще оживее след това?
Треперещ от ярост, Хавиер извади ножа си.
— Казах ти да го довършиш.
Ван настръхна и скочи на крака, но водачът на лесърите просто се наведе над обезобразените останки от лесъра и го прониза в гърдите. Лумна ярка светлина и после… нищо. Нищо, освен черни петна върху ринга.
Ван заотстъпва назад, докато не се блъсна в мрежата.
— Какво, по дяволите…
В другия край на клетката Хавиер насочи ножа си към гърдите му.
— Очаквам много от теб.
— Като… например?
— Трябва да можеш да го правиш — при тези думи той посочи с острието към черното петно — и сам.
— Ами тогава следващия път ми дай нож.
Хавиер поклати глава и по лицето му пробяга необяснима паника.
— Мамка му! — изруга той и закрачи напред-назад. — Ще отнеме време. Да вървим.
— Ами кръвта?
От вида на лепкавата черна течност изведнъж му се зави свят.
— Да не мислиш, че ми пука!
С тези думи Хавиер вдигна спортния сак на убития лесър и си тръгна.
Ван го последва и докато прекосяваха подземния гараж, си каза, че реакцията на господин Х. беше адски дразнеща. Двубоя си го биваше и той го бе спечелил. Щеше му се да се порадва на победата си.
В напрегнато мълчание те се отправиха към минивана, който беше паркиран на няколко пресечки от мястото. Докато вървяха, Ван си избърса лицето с една кърпа, като се мъчеше да не изругае. Когато стигнаха колата, Хавиер седна зад волана.
— Къде отиваме? — попита Ван и се качи до него.
Без да отговори, Хавиер подкара колата и Ван се загледа навън, чудейки се как ли ще успее да се измъкне от него. Нямаше да е никак лесно, предположи той.
Минаха покрай един строящ се небостъргач и Ван се загледа в работниците от нощната смяна. На светлината на електрически лампи, те бяха плъзнали по цялата сграда, досущ като мравки и Ван усети, че им завижда, колкото и да беше ненавиждал работата, която те вършеха. Ако все още бе един от тях, нямаше да му се налага да търпи шибаното отношение на господин Х.
Без сам да е сигурен защо, Ван вдигна дясната си ръка и се загледа в липсващото кутре, спомняйки си как се бе случило. Беше адски глупаво. Работеше на един строеж и за да свърши по-бързо с дъските, които режеше, реши да свали предпазителите на циркулярния трион. Едно мимолетно разсейване и пръстът му полетя високо във въздуха, а кръвта му оплиска всичко наоколо — и него, и триона, и земята под краката му. Червена кръв, не черна.
Ван сложи ръка на гърдите си и не почувства нищо. Тревога полази по врата му, като паяк, плъпнал под яката му, и той погледна Хавиер, единствения източник на информация, с който разполагаше.
— Живи ли сме?
— Не.
— И все пак преди малко убих един от нас, нали? Значи трябва да сме живи.
Хавиер му хвърли бърз поглед.
— Повярвай ми, не сме живи.
— Тогава какво се случи с него?
Изтощение припламна в бледите безжизнени очи с увиснали клепачи и на Ван изведнъж му се стори, че Хавиер е на поне милион години.
— Какво се случи с него, господин Х.?
Ала водачът на лесърите не му отговори и продължи да кара безмълвно.
24.
Когато се материализира на терасата на Ривендж, Мариса едва се държеше на краката си. Тя залитна към плъзгащата се врата в мига, в който Ривендж я отвори широко.
— Мариса, мили боже!
Той обви ръка около тялото й и й помогна да влезе.
Надвита от жаждата за кръв, Мариса го сграбчи за раменете. Толкова беше гладна, че едва се сдържа да не забие зъби в него още там. За да не му разкъса гърлото, тя се отскубна от ръцете му, но той я улови и я обърна към себе си.
— Ела тук! — нареди той и само дето не я хвърли върху дивана. — Всеки момент ще изпаднеш в шок.
Когато се свлече на купчинка върху възглавниците, Мариса трябваше да признае, че Ривендж е прав. Трудно й беше да запази равновесие, главата й се въртеше, ръцете и краката й бяха изтръпнали. Стомахът й беше празна, стържеща яма, вампирските й зъби пулсираха, гърлото й беше сухо като зимен студ и горещо като августовски ден.
Но когато Ривендж рязко махна вратовръзката и разкопча ризата си, Мариса промълви: