От гърдите на Шон се откъсна смешен, свиркащ звук, устата му се отпусна, а пръстите на ръчичката му се разтвориха. После обаче той се събуди и продължи да суче.
Сигурно майка й нямаше да може да се сбогува и с Бъч. Периодите й на просветление ставаха все по-редки и дори той да се появеше в църквата тази неделя, можеше и да не го познае.
В този миг Джойс чу как съпругът й се качва бавно по стълбите.
— Майк? — повика го тя.
Мъжът, когото обичаше и за когото се беше омъжила, застана на прага. Беше започнал да пуска коремче, а косата му вече оредяваше на темето, въпреки че бе едва на трийсет и седем. Но докато го гледаше пред себе си, Джойс видя по-младото му „аз“ — едно от най-популярните момчета в гимназията. Приятелят на по-големия й брат Бъч. Футболната звезда, по която тя си падаше от години.
— Да? — каза той.
— Съжалявам, задето се развилнях така.
Той се усмихна лекичко.
— Положението е сложно. Разбирам.
— Ти беше прав. Навярно трябваше да го поканим. Просто ми се искаше денят на кръщенето да е… чист. Непомрачен от нищо. Това е началото на Шон и не искам нищо да го развали. А у Бъч… у Бъч има много мрак, и всички ще бъдат напрегнати, а и мама е толкова болна. Просто не исках да се оправям с всичко това.
— Той каза ли, че ще дойде?
— Не. Той…
Джойс се замисли за разговора с брат си. Беше й се сторил съвсем същият. Бъч открай време имаше особен глас, дрезгав и хриплив. Сякаш нещо с гърлото му не беше наред, или пък премълчаваше твърде много.
— Каза, че се радва за нас. Благодари ти за обаждането. Каза, че се надява мама и татко да са добре.
Мъжът й сведе поглед към Шон, който отново бе заспал.
— Бъч не знае, че майка ти е болна, нали?
— Не.
В началото, когато Одел просто забравяше малко повече отпреди, Джойс и сестра й бяха решили да изчакат, докато разберат какво не е наред с нея, преди да кажат на Бъч. Но това беше преди две години. Те отдавна вече бяха наясно какво й е. Алцхаймер.
Един Господ знаеше колко време оставаше на майка им. Болестта напредваше неумолимо.
— Долно е от моя страна да не му кажа, нали? — меко промълви тя.
— Обичам те — прошепна Майк.
Джойс вдигна поглед от сина си към лицето на баща му и очите й се наляха със сълзи. Майкъл Рафърти беше добър човек. Надежден. Никога нямаше да бъде красив като Хю Джакмън, богат като Бил Гейтс или могъщ като крал. Но той принадлежеше на нея и на Шон и това беше повече от достатъчно. Особено в дни като днешния и разговори като този.
— И аз те обичам — отвърна тя.
Вишъс се материализира зад „Зироу Сам“ и тръгна по уличката, отвеждаща към входа. Когато видя паркирания на Десета улица кадилак, изпита облекчение. Фюри му беше казал, че Бъч изхвърчал от имението като автомобилен състезател, и определено не бил обзет от щастие.
Ви влезе в клуба и се насочи право към ВИП залата. Обаче така и не можа да стигне до нея.
Шефката на охраната се появи отнякъде и му препречи пътя. Докато я обхождаше с бърз поглед, Ви се зачуди какво ли би било да я завърже. Тя сигурно щеше да му остави белези — добър начин да убие час-два.
— Вашето момче трябва да си върви — каза тя.
— На нашата маса ли е?
— Аха. И най-добре го изведи оттук. Още сега.
— Какво е направил?
— Все още нищо — отвърна тя и двамата се отправиха към ВИП залата. — Но не искам да се стига дотам, а вече е на ръба.
Докато си проправяха път през тълпата, Ви плъзна поглед по мускулестите й ръце и се замисли за работата й. Тежка за който и да било вампир, но особено за една жена. Вишъс се зачуди защо ли си я беше избрала.
— Харесва ли ти да сритваш задниците на мъжете?
— Понякога, но с О’Нийл предпочитам секса.
Ви се закова на място и тя го погледна през рамо.
— Проблем?
— Кога го направихте? — попита той, макар някак си да знаеше, че е било наскоро.
— Въпросът е кога ще го направим отново. — При тези думи тя кимна към входа на залата. — Но със сигурност няма да е тази вечер. Сега върви и го разкарай оттук.
Ви присви очи.
— Извинявай за клишето, но Бъч принадлежи на друга.
— Нима? Затова ли почти всяка вечер се налива тук? Мадамата му трябва да е истинско съкровище.
— Стой далеч от него.
Лицето й придоби сурово изражение.