— Какво…
— Млъкни.
Затвори очи и остави инстинктите си да заработят. Наложи си да се успокои и като се откъсна от всичко наоколо, плъзна пипалата на мозъка си в нощта.
Омега беше наблизо.
Господин Х. отвори очи, мислейки си, че това е някаква грешка. Омега не можеше да се появи в осезаемия свят без водача на лесърите.
И все пак, Злото бе наблизо.
Господин Х. рязко се завъртя на петите на войнишките си ботуши. Някаква кола тъкмо се отдалечаваше по „Трейд стрийт“ и той се загледа над нея към „Зироу Сам“. Господарят му беше вътре. В това нямаше съмнение.
Мамка му, да не би да имаше нов водач на лесърите!
Не, в такъв случай господин Х. щеше да бъде привикан обратно. Може би Омега бе използвал някой друг, за да дойде тук? Това възможно ли бе изобщо?
Господин Х. се затича към клуба, следван плътно от Ван, който нямаше представа какво става, но беше готов за всичко.
Опашката пред „Зироу Сам“ беше пълна с изтупани хора, които потръпваха от студ, пушеха цигари и говореха по мобилните си телефони. Господин Х. спря. Отзад… господарят беше отзад.
Вишъс отвори задния вход на „Зироу Сам“ с крак, довлече Бъч до кадилака и го натъпка на задната седалка като огромен, навит на руло килим, молейки се ченгето да не се събуди и отново да размаха юмруци.
Тъкмо се настаняваше зад волана, когато усети нещо да се приближава. Инстинктите му подадоха сигнал за тревога и адреналинът му рязко скочи. Въпреки че по принцип братята не избягваха конфликтите (това противоречеше както на природата им, така и на воинската им подготовка), шестото чувство на Вишъс му казваше, че Бъч незабавно трябва да се махне от клуба.
Ви запали двигателя и потегли. Тъкмо когато излизаше от уличката, видя да се приближават двама мъже, единият от които беше с пепелява коса. Лесъри. Само че защо идваха насам?
Ви натисна педала на газта и двамата с Бъч се изпариха.
Щом се увери, че не ги преследват, той хвърли поглед към ченгето. Все още беше в несвяст. По дяволите, ударът на онази мадама от охраната си го биваше. От друга страна, същото можеше да се каже и за уискито.
Бъч не помръдна през целия път до имението. Всъщност отвори очи едва когато Ви го отнесе на ръце в Дупката и го сложи в леглото му.
— Стаята се върти.
— Не се учудвам.
— Лицето ме боли.
— Почакай да го видиш и сам ще разбереш защо.
Бъч отново затвори очи.
— Благодаря, че ме докара вкъщи.
Вишъс тъкмо се канеше да му помогне да си свали дрехите, когато звънецът на входната врата иззвъня.
Той изруга и отиде да провери охранителните монитори на бюрото си. Изобщо не се учуди, когато видя кой стои отвън, но дяволите да го вземат, в момента Бъч изобщо не беше за гледане.
Ви пристъпи във вестибюла и затвори вратата към стаята, преди да отвори на посетителката отвън. Мариса вдигна поглед към него и той долови мириса на тъга и тревога, който се излъчваше от нея като дъх на изсушени рози.
Когато заговори, гласът й беше тих:
— Знам, че си е вкъщи, защото кадилакът е тук. Трябва да го видя.
— Не и тази вечер. Ела утре.
Лицето на Мариса се вкамени и тя заприлича на прекрасна мраморна статуя.
— Няма да си тръгна, докато той не ми каже да си вървя.
— Мариса…
В очите й припламна огън.
— Не и докато той не ми каже да си вървя, боецо.
Ви я погледна изпитателно и си даде сметка, че решимостта й е непреклонна. Всъщност в този миг ужасно му напомняше на онази мадама от клуба, само дето нямаше нейните мускули.
Какво им ставаше на всички жени тази нощ!
Ви поклати глава.
— Нека поне му помогна да се приведе в малко по-приличен вид.
В очите на Мариса проблесна страх.
— Какво му е?
— Господи, Мариса. Не можа ли да предположиш какво ще се случи, ако пиеш от Ривендж?
Мариса го зяпна с широко отворена уста.
— Откъде знаеш…
— Бъч му се нахвърли в клуба.
— Какво? Той… о, господи! — Тя рязко присви очи. — Пусни ме да вляза. Незабавно.
Ви вдигна ръце в знак, че се предава, и като изруга под носа си, се отдръпна от вратата.
27.
Мариса прекрачи прага на Дупката и Вишъс се отмести от пътя й. Което доказваше, че наистина е толкова умен, колкото се говореше.