Време беше за разговор с Фриц.
Откри го в кухнята и го помоли да й покаже пътя до гаража.
— Дрехите си ли търсите, господарке? Мога да ви донеса някои неща.
— Предпочитам сама да си извадя каквото ми трябва — каза тя. Фриц хвърли притеснен поглед към една врата вдясно и Мариса се насочи натам. — Обещавам да те извикам, ако ми потрябваш.
Икономът кимна, все така загрижен.
Когато пристъпи в гаража, Мариса се закова на място, чудейки се къде, по дяволите, беше попаднала. В просторния гараж нямаше нито една кола. Защото нямаше място. Мили Боже… колко много сандъци! Сандъци, сандъци, сандъци… Не, не сандъци. Ковчези? Какво беше това?
— Господарке, нещата ви са ето тук — обади се Фриц зад нея почтително, но твърдо, деликатен намек, че всички тези дървени сандъци не й влизат в работата. — Бихте ли ме последвали?
И той я отведе до куфарите и кутиите й.
— Сигурна ли сте, че не искате да отнеса няколко рокли в стаята ви?
— Да — отвърна Мариса и улови ключалката на един от луксозните си куфари. — Би ли… би ли ме оставил сама?
— Разбира се, господарке.
Тя изчака, докато вратата се затвори зад гърба му, отключи куфара и го отвори. Купища рокли, пъстроцветни и пищни, изскочиха навън. Мариса се видя облечена в тях — на заседанията на Съвета, на баловете, на официалните вечери, давани от брат й…
… и усети как я полазват тръпки.
Отвори следващия куфар. И още един. Накрая — и последния. След това се върна на първия и отново го прерови. После пак се зае с другите. И пак.
Това беше абсурдно. Какво значение имаше какво ще облече?
„Просто избери нещо!“
Тя се пресегна и извади… Не, това носеше първия път, когато се нахрани от Ривендж. Ами тази? Не… с тази рокля беше облечена на партито за рождения ден на брат си. Ами тази…
Гневът избухна в нея като пожар. Заля я като огнена вълна, лумна в тялото й и накара кръвта във вените й да закипи. Тя грабна първите попаднали й рокли и ги издърпа от подплатените им закачалки, търсейки поне една, която да не събужда спомени за безропотно покорство, за безсилие, за пленничество в клетка от коприна. Отиде до следващия куфар и във въздуха полетяха още дрехи, ръцете й дърпаха рокля след рокля, разкъсвайки фините материи.
Сълзи бликнаха от очите й, но тя ги изтри нетърпеливо, после пак… докато вече не виждаше нищо и трябваше да спре. Избърса лицето си, отпусна безсилно ръце и остана да стои така, неподвижна насред пъстроцветната бъркотия в краката й.
И тогава зърна стъклената врата в далечния ъгъл, водеща към една морава в задния двор.
Мариса се загледа в полуразтопения сняг. После забеляза моторната косачка, оставена до вратата… и червената тенекиена кутия до нея. Погледът й продължи нататък и се плъзна по препаратите против плевели и чувалчетата с изкуствени торове, докато накрая се спря върху една газова скара и кибритената кутийка, която почиваше върху капака й.
После отново погледна към куфарите си и купищата дизайнерски рокли, които заедно струваха стотици хиляди долари.
Отне й цели двайсет минути, докато изнесе и последната в задния двор, като не забрави да добави корсетите и шаловете. Когато най-сетне свърши, дрехите й бяха струпани на камара в двора, призрачни под лунната светлина, приглушени отблясъци от един живот, към който тя никога нямаше да се върне, живот на привилегии… ограничения… и позлатени унижения.
Тя издърпа един розов шал и се върна в гаража. Вдигна тенекията с бензин от пода, взе кибритената кутийка и без да се колебае, отиде до купчината от коприна и сатен, поля ги с бистрата сладникава течност, застана с лице към вятъра и драсна една клечка.
Запали шала в ръката си. И го хвърли върху дрехите.
Експлозията, която последва, беше по-силна, отколкото Мариса очакваше. Огромно огнено кълбо опърли лицето й и я запрати назад.
Оранжевите пламъци се развихриха, гъст черен пушек се издигна над този огнен ад и Мариса изпищя.
Бъч лежеше по гръб и се взираше в тавана, когато алармата запищя. Той светкавично скочи от леглото, нахлузи чифт боксерки и изхвърча навън. В коридора се сблъска с Вишъс и заедно се втурнаха към компютрите.
— Господи! — ахна Ви. — В задния двор има пожар!