— Така е по-добре, дори ако ми струва живота. Хей, може би дори ще ми направиш услуга, като ме пречукаш. Обичам жена, която не мога да притежавам. Ти и останалите от Братството сте единствените приятели, които имам, а ето че трябва да се откажа и от вас. А какво ме очаква навън? Нищо. Нямам работа. Семейството ми ме мисли за ненормален. Единственото хубаво в цялата работа е, че макар и сам, ще бъда сред собствената си раса.
Ви пристъпи напред, осанката му беше висока и заплашителна. Мамка му, може би всичко щеше да свърши още тази вечер. Тук и сега.
— Бъч, човече, не можеш да си тръгнеш. Казах ти го още в самото начало. Оттук няма тръгване.
— Тогава ме убий. Вземи някой от кинжалите си и ме довърши. Но едно ще ти кажа — и миг повече няма да остана като аутсайдер във вашия свят.
Когато погледите им се срещнаха, Бъч не трепна. Нямаше да се съпротивлява. Щеше да си отиде кротко в тъмнината, изпратен там от сигурната, милостива ръка на най-добрия си приятел.
Имаше и по-лоши начини да умре човек. Много, много по-лоши.
Вишъс присви очи.
— Може да има и друг изход.
— Друг… Ви, приятелю, чифт изкуствени вампирски зъби няма да решат проблема.
— Имаш ли ми доверие? — попита Ви и когато не получи отговор, повтори: — Бъч, имаш ли ми доверие?
— Да.
— Дай ми един час. Нека видя какво мога да направя.
29.
Времето се точеше едва-едва, докато Бъч кръстосваше Дупката и чакаше Ви да се върне. Най-сетне, неспособен да се отърси от алкохолната мъгла и все още ужасно замаян, той отиде в стаята си и се опъна на леглото. Затвори очи не толкова с намерението да поспи, колкото защото светлината го дразнеше.
Заобиколен от плътна тишина, той се замисли за сестра си Джойс и за новороденото й бебе. Знаеше къде бяха провели кръщенето днес — на същото място, където беше кръстен и самият той. Същото място, където бяха кръстени всички О’Нийловци.
Отмиване на първородния грях.
Бъч сложи ръка върху белега на корема си и си каза, че злото определено се беше върнало да го вземе. Нещо повече — беше се озовало вътре в него.
Той стисна кръста на гърдите си, толкова силно, че златото потъна в плътта му, и реши, че трябва да отиде на църква. И то неведнъж.
Все още стискаше разпятието, когато изтощението постепенно започна да го надвива — то изцеди мислите му и на тяхно място остави празнина, която би му се сторила истинско облекчение, ако все още бе буден.
Когато отново отвори очи и погледна часовника до леглото, видя, че е спал непробудно цели два часа и сега се намираше във фазата на махмурлука. Главата му пулсираше от тъпа болка, ивицата светлина, която се процеждаше под вратата, дразнеше очите му. Той се обърна на другата страна и се протегна така, че гърбът му изпука.
Откъм коридора долетя зловещо стенание.
— Ви?
Ново стенание.
— Ви, добре ли си?
Внезапно се разнесе силен трясък, сякаш някой бе изпуснал нещо тежко. Последваха задавени звуци, каквито излизат от гърлото на някой, уплашен до смърт и раздиран от болка, твърде свирепа, за да може дори да извика. Бъч скочи от леглото и изтича в дневната.
— Мили боже!
Вишъс бе паднал от дивана и се бе сгромолясал по очи върху масичката, разпръсквайки чаши и шишета на всички страни. Сега се мяташе конвулсивно, със здраво стиснати очи и уста, отворена в безгласен вик.
— Вишъс! Събуди се!
Бъч го сграбчи за раменете и изведнъж забеляза, че Ви си бе свалил ръкавицата — ужасяващата му ръка излъчваше ярка светлина и прогаряше дупки в дървото на масата и върху кожения диван.
— Мамка му! — изруга Бъч и побърза да отскочи от обсега й тъкмо навреме.
Единственото, което можеше да прави сега, бе да вика името на Вишъс отстрани, докато съквартирантът му се бореше с демоните си. Най-сетне нещо го извади от безпаметното състояние — може би гласът на Бъч, а може би някой от ударите, които сам си нанасяше в своето умопомрачение.
Той отвори очи, задъхан, треперещ и облян в пот.
— Ви?
Когато Бъч коленичи до него и го докосна по рамото, приятелят му отскочи назад и се сви уплашено, което бе по-страшно от всичко досега.
— Хей… спокойно, ти си си у дома. В безопасност.
Очите на Ви, обикновено така хладни и спокойни, сега бяха изцъклени.
— Бъч… о, господи. Бъч… смъртта. Смъртта… Кръвта по ризата ми. Една от моите ризи…