— Кога ще разберем?
— Рот каза, че ще я попита още тази вечер.
— Господи, Ви. Така се надявам да…
— Искам добре да го обмислиш. Регресията е гадна работа. Мозъкът ти ще се изключи, а доколкото съм чувал, болката е ужасна. Няма да е лошо да го обсъдиш и с Мариса.
Бъч се замисли за нея.
— О, ще го преживея, изобщо не се тревожи за това.
— Не бъди толкова самонадеян…
— Не съм. Просто трябва да се получи.
— Но може и да не се получи — каза Ви и се загледа в запаления край на цигарата си. — Ако издържиш регресията и открием, че наистина си свързан с някой вампир и че той е жив, съществува голяма вероятност да умреш по време на преобразяването. Всъщност шансът да оцелееш е съвсем малък.
— Ще го направя.
От гърдите на Ви се откъсна сух, отсечен смях.
— Не мога да преценя дали си адски смело копеле, или животът ти е омръзнал.
— Никога не подценявай силата на самоомразата, Ви. Тя е страхотен мотиватор. Освен това и двамата знаем каква е другата възможност.
Те се спогледаха и Бъч почувства, че си мислят едно и също. Независимо от риска, всичко беше по-приемливо от това, Вишъс да бъде принуден да го убие, за да му попречи да си тръгне.
— Отивам при Мариса — каза Бъч, но докато прекрачваше прага на тунела, се спря. — Сигурен ли си, че не можем да направим нищо за тези твои кошмари?
— Вече си имаш достатъчно грижи.
— Много ме бива да се занимавам с няколко неща едновременно.
— Върви при Мариса, ченге, и не се тревожи за мен.
— Понякога си истински задник.
— Кой го казва?
Бъч изруга и влезе в тунела, като се опитваше да обуздае обзелия го възторг. Когато стигна до основната сграда, той се качи на втория етаж и докато минаваше покрай кабинета на Рот, не можа да се въздържи и почука на вратата. Когато отвътре долетя отговор, Бъч влезе и само след десет минути вече стоеше пред стаята на Мариса.
Тъкмо се канеше да почука, когато някой каза:
— Няма я.
Той се обърна и видя Бет да излиза от всекидневната в дъното на коридора, понесла ваза с цветя.
— Къде е? — попита той.
— Отиде да огледа новото си жилище. Рейдж е с нея.
— Какво ново жилище?
— Нае си къща. На около седем мили оттук.
По дяволите. Мариса се изнасяше. Без дори да му каже.
— Къде точно се намира?
След като Бет му даде адреса и го увери, че къщата наистина е безопасна, първият му порив беше да се втурне натам. После обаче се отказа. Рот вече трябва да бе отишъл при Скрайб Върджин. Ами ако още тази вечер приключеха с регресията и той посрещнеше Мариса с добри новини?
— Но ще се върне тази вечер, нали?
Господи, защо не му беше казала, че се изнася?
— Със сигурност. Освен това Рот ще помоли Вишъс да провери охранителната система, преди тя да се нанесе. Дотогава Мариса ще остане тук. — Бет изведнъж се намръщи. — Хей… изобщо не изглеждаш добре. Какво ще кажеш да слезем долу и да хапнем нещо?
Бъч кимна, без изобщо да разбира какво му казва тя.
— Знаеш, че я обичам, нали? — избъбри той на един дъх, без да е сигурен защо го прави.
— Да, знам. Тя също те обича.
Тогава защо не говореше с него?
Аха, защото той страшно я беше улеснил, нали? Първо едва не изпадна в умопомрачение заради храненето. После й отне девствеността, докато беше пиян, като при това й причини болка. Боже!
— Не съм гладен — каза той. — Но ще ти правя компания.
В Дупката Вишъс излезе изпод душа и изпищя като момиченце, блъскайки се в мраморната стена. Насред банята, облечен в кожени дрехи и огромен като кадилака в гаража, стоеше Рот.
— Боже, Рот. Изкара ми акъла!
— Май си доста нервен, а, Ви? — Рот му подаде една хавлия. — Току-що разговарях със Скрайб Върджин.
Ви замръзна, както се бършеше.
— Какво каза тя?
— Не ме прие.
— Мамка му! И защо? — Вишъс уви хавлията около кръста си.