— А ти как си?
— Нищо ми няма. Но реших да изчакам отвън, понеже… е, нали се сещаш.
Да, Хавърс определено нямаше да му се зарадва. Най-вероятно нямаше да подскочи от щастие и когато видеше нея.
Мариса хвърли още един поглед към задния вход на клиниката.
— Майката и детето… те… не могат да се приберат у дома след това, нали?
— В никакъв случай. Лесърите знаят за къщата им, така че там не е безопасно. Пък и, честно казано, мястото изобщо не струваше.
— Ами техният хелрен?
— Той… погрижихме се за него.
Господи, не би трябвало да изпитва облекчение, че някой е умрял, но то бе по-силно от нея. Поне докато не си представи Бъч на бойното поле.
— Обичам те — каза тя на един дъх. — Точно заради това не искам да се биеш. Животът ми ще свърши, ако те изгубя.
Очите на Бъч се разшириха и Мариса осъзна, че не бяха говорили за любов от цяла вечност, или поне така й се струваше. Но нали това беше нейното правило номер едно. Неприятно й бе да прекарва деня далеч от него, ненавиждаше хладината, появила се между тях, и бе решена да не допусне това да продължи, поне доколкото зависеше от нея.
Бъч се приближи и улови лицето й в ръце.
— Господи, Мариса… нямаш представа какво означават думите ти за мен. Имам нужда да го знам. Да го почувствам.
Той я целуна нежно, нашепвайки й любящи думи, а когато тя потрепери, ръцете му я уловиха внимателно. Между тях все още имаше неразрешени неща, но в този миг нищо нямаше значение. Тя просто се нуждаеше от близостта помежду им.
— Трябва да вляза вътре, но ти ще ме изчакаш, нали? — попита Мариса, когато той се отдръпна лекичко. — Искам да ти покажа новата си къща.
Бъч я помилва по бузата. Очите му се натъжиха, но той отвърна:
— Ще те изчакам. Аз също бих искал да видя къде ще живееш.
— Няма да се бавя.
Тя го целуна и се отправи към входа на клиниката. Чувстваше се като натрапница и доста се изненада, когато я пуснаха да влезе без никакви въпроси. Разбира се, това далеч не означаваше, че всичко ще протече гладко и без проблеми. Докато се качваше нагоре с асансьора, тя неспокойно си играеше с косата си. Предстоящата среща с Хавърс я притесняваше. Щеше ли да има неприятна сцена?
Когато я видяха да пристъпва в чакалнята, сестрите начаса се досетиха за какво е дошла и я отведоха до една от болничните стаи. Мариса почука на вратата и настръхна.
Хавърс, който тъкмо говореше с малкото момиченце, вдигна глава и лицето му застина. Загубил нишката на онова, което казваше, той побутна очилата върху носа си и се прокашля.
— Ти дойде! — извика момиченцето, виждайки Мариса.
— Здравей — махна с ръка тя.
— Ако ме извините — измърмори Хавърс, обръщайки се към майката, — ще оправя документите за изписването ви. Но както казах, няма нужда да си тръгвате веднага.
Мариса загледа как брат й се приближава към нея и се зачуди дали изобщо ще реагира на появата й. Което той стори, макар и по доста своеобразен начин. Погледът му се плъзна по панталоните, с които бе обута, и лицето му потръпна.
— Мариса.
— Хавърс.
— Изглеждаш… добре.
На пръв поглед — съвсем любезна забележка. Само че онова, което Хавърс наистина имаше предвид, беше, че сестра му изглежда различно. И че той не одобрява вида й.
— Наистина съм добре.
— Извини ме — каза Хавърс и си тръгна, без да чака отговор.
В гърдите на Мариса се надигна гняв, но тя не изрече тежките думи, които напираха на устните й. Вместо това отиде до леглото и приседна на ръба. Улови ръката на момиченцето и се зачуди какво да каже, ала мелодичното му гласче я изпревари.
— Баща ми е мъртъв — каза детето простичко. — Мамен е уплашена. А когато си тръгнем оттук, няма къде да отидем.
Мариса затвори очи за миг и благодари на Скрайб Върджин, че разполага с решение на поне един от проблемите им. Тя погледна към майката и каза:
— Знам точно къде можете да отидете. И много скоро ще ви заведа там.
Майката понечи да поклати глава.
— Нямаме никакви пари…
— Аз мога да платя наема!
При тези думи момиченцето вдигна опърпания плюшен тигър, разхлаби шевовете на гърба му и бръкна вътре.
— Това е злато, нали? — каза то, изваждайки плочката за желания. — Значи струва пари, нали?
Мариса си пое дълбоко дъх, заповядвайки си да не плаче.