Мариса имаше чувството, че Бъч дори не забелязва, че е преминал в сегашно време. Или че стиска разпятието около врата си така, сякаш животът му зависи от това.
Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.
— Но Господ трябва да е знаел, че не съм сигурен дали го има, защото нищо не се случи. А през есента убиха сестра ми Джейни.
Мариса рязко си пое дъх и Бъч посочи към гърба си.
— Затова имам татуировка на гърба. Отбелязвам годините, откакто я няма. Аз последен я видях жива, преди да се качи в колата с онези момчета, които… се поругаха с нея зад гимназията ни.
Мариса протегна ръка към него.
— Бъч, толкова…
— Не, нека да довърша. То е като влак — тръгне ли веднъж, не можеш да го спреш.
Бъч пусна разпятието и прокара ръце през косата си, после продължи:
— След смъртта на Джейни баща ми никога повече не ме докосна и с пръст. Не се доближи до мен. Не говореше с мен, нито ме поглеждаше. Много скоро майка ми полудя и трябваше да я затворят в болница. По това време и аз започнах да пия. Вземах наркотици. Биех се. Семейството продължи да крета някак си. Но така и не можех да си обясня промяната у баща ми. Искам да кажа… години наред ме биеше, а после… нищо.
— Радвам се, че е спрял да те удря.
— За мен нямаше голяма разлика. Очакването да те пребият беше също толкова лошо, колкото и самият побой. Както и неразбирането… недоумението какво се беше случило. Макар че след време разбрах, на ергенското парти на най-големия ми брат. Бях на двайсет и вече се бях преместил от Бостън тук. Тъкмо бях започнал работа в колдуелската полиция. Както и да е, върнах се у дома за партито. Беше в къщата на един от приятелите на брат ми и беше пълно със стриптийзьорки. Баща ми обръщаше бира след бира. Аз смърках кокаин и се наливах с уиски. Докато партито свърши, вече бях тотално извън контрол. Здравата се бях надрусал… изобщо не бях на себе си… Та значи, баща ми си тръгна… някой щеше да го откара вкъщи и аз внезапно реших, че трябва да говоря с кучия син. Преследвах го чак до улицата, но той се правеше, че не ме забелязва, така че го сграбчих пред всички. Бях освирепял от яд и започнах да му крещя колко скапан баща е бил и как изобщо не проумявам защо е спрял да ме бие, при положение че толкова обича да го прави. Крещях ли, крещях, докато той най-сетне ме погледна право в лицето и аз се вцепених. В очите му имаше неподправен ужас. Страхуваше се от мен. И после каза: „Оставих те на мира, защото не можех да допусна да пречукаш още някое от децата ми“. Аз го зяпнах като онемял, без изобщо да разбирам какви ги дрънка, а той се разплака и добави: „Знаеше, че тя ми е любимка… знаеше го и затова я набута в колата с ония момчета. Ти го направи. Знаеше какво ще се случи и го направи“.
Бъч поклати глава и след малко продължи:
— Господи, всички го чуха. Абсолютно всички. Брат ми — също. Баща ми най-сериозно вярваше, че съм уредил да убият сестра ми, за да му отмъстя.
Мариса се опита да го прегърне, но той не й позволи и си пое дълбоко дъх.
— Вече не си ходя вкъщи. Никога. За последно чух, че майка ми и баща ми прекарват лятото във Флорида, но иначе все още живеят в къщата, където отраснах. Дори сестра ми Джойс, онази с новороденото бебе, не ми се обади. Научих за кръщенето само защото мъжът й се обади, подтикван от чувство за вина. Ето как стоят нещата при мен, Мариса. През целия ми живот нещо ми липсваше. Винаги съм бил различен от другите, не само в семейството си, но и докато работех в полицията. Никога не съм се чувствал на мястото си… докато не срещнах Братството. Докато не се докоснах до твоята раса. Мамка му, сега знам защо — бил съм чужд за хората.
Бъч изруга тихо, после продължи:
— Исках да опитам с преобразяването не само заради теб, но и заради самия мен. Защото си мислех, че така най-сетне ще стана онзи, който би трябвало да бъда. Цял живот съм живял в периферията. Искаше ми се да разбера какво е да бъдеш в центъра на събитията.
С едно рязко движение той се изправи.
— Ето защо искам… исках да го направя. Не беше само заради теб.