Той отиде до един от прозорците и дръпна завесата от бледосиньо кадифе. Докато се взираше навън в нощта, светлината от лампата на писалището падаше върху лицето му, върху натежалите му рамене, върху мускулите на гърдите му. И върху златния кръст над сърцето му.
Бъч се взираше навън, раздиран от такъв копнеж, че очите му пламтяха.
Мариса се замисли за нощта, когато тя бе пила от кръвта на Ривендж. И за Бъч — наранен, страдащ, парализиран от физиологията си.
Той сви рамене.
— Е, невинаги получаваме всичко, което искаме. Единственото, което можем да сторим, е да се примирим и да продължим напред. — Погледна към Мариса и добави: — Както казах, няма да го направя, щом не искаш.
35.
Бъч извърна очи от Мариса и отново се загледа в мрака навън. На фона на непрогледната нощ, пред погледа му се заредиха лицата на близките му, калейдоскоп от образи, от който очите му запариха. По дяволите, никога досега не беше споделял всичко това на глас. Не беше и предполагал, че някога ще го направи.
Грозна история.
Което бе още една причина да иска да опита преобразяването. То щеше да бъде нещо като прераждане, шанс да започне нов живот, в който да бъде различен… по-добър. Пречистен. Нещо като кръвно кръщение.
А той наистина копнееше да започне начисто и веднъж завинаги да загърби миналото си — проблемите със семейството му, всичко, което беше правил като възрастен, онова с Омега и лесърите.
Лицето му се сгърчи при мисълта колко близо бе до това, да види как желанието му се сбъдва.
— Просто ще кажа на Рот и останалите, че няма да го…
— Бъч, аз…
Без да я остави да довърши, Бъч отиде до вратата и я отвори. Болка стегна гърдите му, когато спря поглед върху краля и Ви.
— Съжалявам, приятели, има малка промяна в плана…
— Какво ще му сторите? — Силният, рязък глас на Мариса отекна в стаята.
Бъч я погледна и по лицето й прочете същата сурова решителност, която изпълваше и него самия.
— Е? — настоя тя. — Какво ще му сторите?
Рот кимна към Ви.
— Ще се погрижиш ли, братко?
Обяснението на Вишъс беше ясно и конкретно. И ужасяващо.
Така де, всеки план, който завършваше с думите „а след това ни остава само да се молим“, надали приличаше на разходка из „Дисниленд“.
— Къде ще го направите? — попита Мариса.
— В тренировъчния център. В стаята с оборудването има място за оказване на първа помощ и физиотерапия.
Последва дълго мълчание. Бъч не откъсваше поглед от Мариса. Възможно ли бе да…
— Окей — каза тя най-сетне. — Кога ще го направим?
Очите на Бъч едва не изскочиха от орбитите.
— Скъпа…
Тя обаче не сваляше поглед от лицето на Вишъс.
— Кога?
— Утре вечер. Шансовете му ще са по-добри, ако има малко време да се съвземе след регресията.
— Утре вечер тогава — каза Мариса и обви ръце около тялото си.
Ви кимна и погледна към Бъч.
— Предполагам, че ще искате да бъдете сами. Днес ще остана тук, така че Дупката ще е на ваше разположение.
Бъч беше толкова поразен, че изобщо не разбираше какво се случва.
— Мариса, ти…
— Да, сигурна съм. И ужасена — отвърна тя и като мина покрай него, се запъти към вратата. — А сега искам да отида в къщата за гости, ако нямаш нищо против.
Бъч грабна ризата си и я последва.
Докато вървяха, той я улови за лакътя, но въпреки това не можа да се отърве от усещането, че тя го води.
Когато стигнаха в Дупката, Бъч нямаше представа какво изпитва Мариса. Беше прекосила двора мълчаливо, ала решително и съсредоточено като войник на поход.
— Бих искала нещо за пиене — каза тя, когато затвориха вратата след себе си.
— Веднага.
Поне с това Бъч знаеше как да се справи. Стига в къщата да имаше и нещо друго, освен твърд алкохол.
Той отиде в кухнята и отвори хладилника. По дяволите… пликове с престояли бургери и сандвичи с тортила. Пакетчета с горчица. Два пръста мляко, което отдавна се беше вкиснало.
— Не съм много сигурен какво имаме. Може би само вода?
— Не, искам питие.
Бъч вдигна глава от формата за лед.
— Ъъъ… добре. Имаме уиски и водка.
— Ще опитам водката.
Докато й наливаше „Сива гъска“ и пускаше няколко кубчета лед в чашата, Бъч гледаше как Мариса обикаля из стаята. Как оглежда компютрите на Ви. Джагата. Плазменият телевизор.