Той се приближи до нея. Жадуваше да я вземе в прегръдките си, но вместо това й подаде питието.
Мариса поднесе чашата до устните си, отметна глава назад, отпи голяма глътка… и се закашля, а очите й се насълзиха. Докато тя се мъчеше да си поеме дъх, Бъч я отведе до дивана, помогна й да седне и се настани до нея.
— Мариса…
— Млъкни.
Бъч скръсти ръце в скута си, докато тя се бореше с водката. След като някак си успя да преглътне около половин пръст, Мариса направи гримаса и остави чашата на масичката пред себе си.
Всичко стана толкова бързо, че Бъч не знаеше как да реагира. В един момент той се взираше в здраво преплетените си пръсти, а в следващия Мариса беше в скута му и… о, господи… езикът й беше в устата му.
Усещането беше невероятно, но нещо не бе наред. Отчаянието, гневът и страхът, които се излъчваха от нея, далеч не бяха най-подходящият съпровод. В крайна сметка, вместо да ги сближи, това щеше да ги отдалечи един от друг.
Бъч нежно я отдръпна от себе си, въпреки че цялото му тяло негодуваше срещу това.
— Мариса…
— Искам да правим секс.
Бъч затвори очи. Господи, той също. Цяла нощ. Но не и така.
Пое си дълбоко дъх, мъчейки се да намери правилните думи… и когато отвори очи, видя, че тя бе свалила полото си и тъкмо разкопчаваше черния си сутиен, при вида на който Бъч напълно се стъписа.
Ръцете му се обвиха около кръста й, когато сатенените чашки освободиха гърдите й и зърната й настръхнаха от студа. Той се приведе напред, готов да впие устни в първото късче от тялото й, което му попадне, но внезапно спря. Нямаше да го направи по този начин. Та въздухът между тях направо тегнеше от напрежение!
Ръцете й посегнаха към панталона му, но той ги спря.
— Мариса… недей.
— Не го казвай.
Той се надигна и я отдръпна от себе си.
— Обичам те.
— Тогава не ме спирай.
Той поклати глава.
— Не го искам. Не и докато положението между нас е такова.
Тя го изгледа невярващо, после изтръгна ръцете си от неговите и извърна глава.
— Мариса…
— Не мога да повярвам — каза тя, отблъсквайки ръцете му. — Единствената ни нощ сами и ти ми отказваш.
— Нека… Господи… позволи ми да те прегърна. Хайде, Мариса.
Тя разтърка очи и се разсмя горчиво.
— Май наистина ми е писано да умра девствена. Е, да, технически погледнато, не съм, но…
— Не съм казал, че не искам да бъда с теб.
При тези думи тя го погледна и Бъч видя, че върху клепачите й проблясват сълзи.
— Аз просто… — продължи той. — Не и с гняв. Той ще омърси всичко. А аз искам да е… прекрасно.
Какво като думите му бяха сякаш извадени от училищна пиеса? Той наистина ги мислеше.
— Скъпа, защо не отидем в стаята ми и не полежим в мрака? — Бъч й подаде полото й и тя го притисна до гърдите си. — Дори ако не правим нищо и цяла нощ се взираме в тавана, поне ще сме заедно. А ако нещо се случи, то няма да е породено от гняв и раздразнение. Съгласна ли си?
Мариса избърса двете сълзи, които се стичаха по бузите й. Нахлузи блузата си. Погледна към водката, която се бе опитала да изпие.
Бъч се изправи и й предложи ръката си.
— Ела с мен.
След един дълъг миг дланта й се сгуши в неговата и той я поведе към спалнята си. Когато затвори вратата, всичко потъна в мрак, така че Бъч щракна малката лампа на нощното шкафче. Слабата крушка засия подобно на жарава в тъмнината на огнище.
— Ела.
Той привлече Мариса към леглото, сложи я да легне и се отпусна до нея, обърнат на една страна. Докато нежно оправяше косата й върху възглавницата, Мариса затвори очи и накъсано си пое дъх. Постепенно напрежението започна да се отцежда от тялото й.
— Прав си. Щеше да бъде грешка.
— Не е, защото не те желая.
Той я целуна по рамото и тя обърна лице към него и допря устни до дланта му.
— Страх ли те е? От онова, което те очаква утре?
— Не.
Единственото, за което Бъч се тревожеше, беше тя. Не искаше да го гледа как умира. Молеше се да не се стигне дотам.
— Бъч… за човешкото ти семейство. Искаш ли да им съобщим, ако…
— Не, няма нужда да им съобщавате нищо. И не говори така. Всичко ще бъде наред.
„Господи, не позволявай да умра пред очите й.“