Бъч се отдръпна, обърна я по гръб, така че сега бяха лице в лице, и започна да я милва по бузите и да я целува, без да прекъсва ритмичните си тласъци. Стигнаха върха едновременно, удоволствието беше толкова огромно, че главата му се отпусна немощно, сякаш нямаше сили да я държи изправена.
Когато всичко свърши, Бъч се претърколи на една страна и я привлече към гърдите си. Заслушана в биенето на сърцето му, Мариса мислено се помоли то да се окаже толкова силно, колкото звучеше.
— Какво искаше да ме попиташ? — прошепна тя в полумрака.
— Ще станеш ли моя жена?
Тя повдигна глава. Лешниковите му очи бяха съвършено сериозни и Мариса изведнъж почувства, че той си мисли същото, което и тя — защо не се бяха обвързали по-рано?
Краткият й отговор прозвуча като въздишка:
— Да…
Бъч я целуна нежно.
— Искам да го направим и по двата начина — според вашите традиции и в католическа църква. Дали ще е възможно?
Тя докосна кръста, който той носеше.
— Абсолютно.
— Ще ми се да имахме време да…
Будилникът до леглото зазвъня, но с яростно движение Бъч го накара да замълчи.
— Май трябва да ставаме — каза Мариса и се поотдръпна от него.
Така и не стигна далеч. Бъч я придърпа обратно върху леглото, притисна я с тялото си и пъхна ръка между краката й.
— Бъч…
Той я целуна страстно и прошепна с устни върху нейните:
— Още веднъж заради теб, Мариса. Само още веднъж.
Милувката на умелите му пръсти я остави влажна, кожата и костите й сякаш се стопиха, когато устните му уловиха едното й зърно и го подръпнаха. Не след дълго той я накара да изгуби контрол, в тялото й лумна огън и то се изви в дъга.
Неудържимо напрежение се надигна в нея и изригна в мощен взрив. С нежно внимание той я преведе през вълните на оргазма. Тя беше като камъче, което подскачаше върху гладко езеро — всеки път, когато докоснеше повърхността на удоволствието, отново отскачаше от нея, само за да се приземи още веднъж малко по-надалеч и отново да отскочи.
През цялото време Бъч беше над нея и я гледаше с лешникови очи, които щяха да я преследват до края на дните й.
Защото тази вечер той щеше да умре. В това Мариса бе напълно сигурна.
Джон се настани в дъното на празната класна стая, заемайки обичайното си самотно място на чина в десния ъгъл. Часовете обикновено започваха в четири, ала Зейдист им беше изпратил имейл, за да ги предупреди, че този път ще започнат три часа по-късно. Което беше добре. Така Джон получи възможност по-дълго да наблюдава Рот в действие.
Когато наближи седем, останалите от класа започнаха да изпълват стаята. Блейлок пристигна последен. Все още се движеше някак тромаво, но вече разговаряше по-непринудено с другите, сякаш беше започнал да свиква със себе си. Настани се на един от предните чинове, макар да не му беше лесно да намести дългите си крака.
Внезапно Джон осъзна, че някой липсва. Къде беше Леш? Мили боже… да не беше умрял? Не… все някой щеше да му каже.
В предната част на стаята Блейлок се разсмя на шегата на един от съучениците си и се наведе, за да остави раницата си на пода. Докато се изправяше, очите му срещнаха тези на Джон.
Който се изчерви и побърза да извърне поглед.
— Хей, Джон — повика го Блейлок. — Защо не седнеш до мен?
В стаята се възцари тишина.
— Оттук се вижда по-добре — добави Блейлок и кимна към черната дъска.
Все същата напрегната тишина, в която всички затаяват дъх, очаквайки да видят какво ще последва.
Без да знае какво друго да стори, Джон грабна учебниците си, прекоси стаята и се настани на свободното място. В мига, в който седна, останалите отново се разприказваха, разнесе се шумолене на хартия и тропот на тежки учебници върху чиновете.
Часовникът над главите им изтрака — беше точно седем часът. Тъй като Зейдист още не се появяваше, учениците се разприказваха още по-гръмогласно.
Джон разсеяно описваше кръгове с химикалката си върху лист хартия. Беше му ужасно неловко и се чудеше какво, по дяволите, търси толкова напред. Дали нямаше да му погодят някакъв номер? Мамка му, трябваше да си остане…
— Благодаря ти — тихо каза Блейлок. — Задето се застъпи за мен вчера.
Леле… може би все пак не беше номер.
Джон скришом побутна тетрадката си, така че Блейлок да я вижда, и написа: „Нямах намерение да стигна толкова далеч“.