— Аз… да, бих искал. Мариса?
Мариса свали ръце, сякаш се канеше да повдигне полите на роклята, с каквато всъщност не беше облечена. Тя ги отпусна неловко до тялото си, но все пак направи изящен реверанс и каза:
— Ако няма да ви оскърби, за нас би било извънмерна чест да бъдем обвързани от Ваша святост.
Скрайб Върджин пристъпи напред, а ниският й смях изпълни стаята. Тя положи сияещата си ръка върху склонената глава на Мариса и каза:
— Прекрасни маниери, дете мое. Твоят род винаги е имал съвършени обноски. А сега се изправи и ме погледни в очите.
Мариса се подчини и Бъч беше готов да се закълне, че Скрайб Върджин въздъхна тихичко.
— Красива. Толкова красива. И каква изящна осанка!
После Скрайб Върджин се обърна към Бъч. Въпреки че лицето й беше закрито от плътен черен воал, силата на погледа, с който го измери, го накара да настръхне. Сякаш беше застанал там, където само след миг щеше да удари гръм.
— Как е името на баща ти, човеко?
— Еди. Едуард О’Нийл. Но ако не възразявате, предпочитам да не го намесваме.
Всички в стаята се напрегнаха.
— По-полека, ченге. По-полека — промърмори Ви.
— И защо, човеко? — попита Скрайб Върджин, произнасяйки думата „човеко“ с такъв тон, сякаш казваше „нищожество“.
Бъч сви рамене.
— Той не означава нищо за мен.
— Толкова малко ли ги е грижа хората за собствената им плът и кръв?
— Двамата с него нямаме нищо общо, това е всичко.
— Значи кръвната връзка не означава почти нищо за теб, така ли?
Не, помисли си Бъч и погледна към Рот. Кръвните връзки бяха всичко.
Той отново погледна към Скрайб Върджин.
— Знаете ли какво облекчение изпитах…
Мариса ахна, а Ви пристъпи напред, запуши устата му с облечената си в ръкавица ръка и прошепна в ухото му:
— Да не искаш да бъдеш изпържен като яйце, приятелю! Никакви въпроси…
— Дръпни се, боецо — изплющя гласът на Скрайб Върджин. — Искам да чуя какво има да каже.
— Внимавай — каза Ви на Бъч и свали ръка от устата му.
— Съжалявам за въпросите — обърна се Бъч към черната фигура. — Просто… наистина се зарадвах, когато узнах какво тече във вените ми. И честно казано, даже и да загина днес, благодарен съм, че най-сетне знам кой съм.
Той улови ръката на Мариса и добави:
— И кого обичам. Ако всички години, през които бродех изгубен, е трябвало да ме доведат до този момент, значи дните ми на този свят не са били пропилени.
Последва дълго мълчание. Най-сетне Скрайб Върджин каза:
— Съжаляваш ли, че се отказваш от човешкото си семейство?
— Не. Истинското ми семейство е тук, в тази стая и в този дом. От какво друго се нуждая?
Тихите проклятия, разнесли се в стаята, му подсказаха, че отново е задал въпрос.
— Ъъъ… съжалявам — добави той.
Изпод черните одежди се разнесе тих женствен смях.
— Безстрашен си, човеко.
— Или просто глупав — отвърна Бъч и потърка лицето си, а челюстта на Рот направо увисна. — Знаете ли, наистина се опитвам. Честна дума. Да се държа почтително, имам предвид.
— Дай ми ръката си, човеко.
Бъч протегна лявата си ръка, тази, която бе свободна.
— Нагоре с дланта — излая Рот и Бъч побърза да я обърне.
— Кажи ми, човеко, ако те помоля за ръката, с която държиш своята жена, ще ми я дадеш ли?
— Да. Просто ще я хвана с другата.
Скрайб Върджин отново се изсмя тихичко и той подхвърли:
— Знаете ли, че смехът ви звучи като чуруликане на птички. Приятно е.
От лявата му страна Вишъс зарови лице в ръцете си. Последва ново мълчание. Най-сетне Бъч си пое дълбоко дъх:
— Май и това не ми е позволено да казвам.
Скрайб Върджин бавно повдигна черния си воал.
Исусе Христе… при вида на онова, което се разкри пред очите му, Бъч още по-здраво стисна ръката на Мариса.
— Вие сте истински ангел — прошепна той.
Съвършените устни се извиха в усмивка.
— Не. Аз съм Аз.
— Красива сте.
— Знам — каза Скрайб Върджин, после гласът й отново стана заповеднически. — Дай ми дясната си ръка, Бъч О’Нийл, потомък на Рот, син на Рот.
Бъч пусна Мариса, улови я с лявата си ръка, а дясната протегна напред. Когато Скрайб Върджин го докосна, той потръпна. Въпреки че костите му останаха невредими, в допира й имаше невероятно могъщество. Стига да поискаше, можеше да го превърне на пух и прах.