Инстинктите на Рот бяха извън контрол и Бет трябваше да му говори дълго, преди да успее да привлече вниманието му.
— Всичко свърши — каза тя и го помилва по лицето. — Всичко свърши, край.
С отчаян стон Рот докосна с устни дланта й и затвори очи в агония.
— Кажи им… кажи им да ме пуснат полека. И, Бет… ще ти се нахвърля. То е по-силно от мен. Но е по-добре, отколкото да го убия.
— Аха… много по-добре — съгласи се Бъч.
Бет направи крачка назад и се приготви.
— Пуснете го.
Беше като да освободят див тигър. Мариса отскочи встрани и побърза да се махне от пътя му, докато Рот отхвърли Вишъс от себе си с такава мощ, че той се блъсна в един шкаф.
С един добре премерен скок кралят се хвърли към Бет и впи зъби в шията й. Тя ахна и се отпусна в екстаз, а Рот се обърна и прикова унищожителен поглед в лицето на Бъч. За всички бе очевидно, че сега кралят пие не от глад, а за да маркира територията си. Много скоро въздухът в стаята натежа от мириса на обвързването му, недвусмислено предупреждение за всички наоколо. Когато сметна, че у никого не бе останала и капка съмнение кому принадлежи Бет, той я взе в обятията си и излезе.
Бъч протегна ръце към Мариса и тя отиде при него като сгряващ лъч, обещание за бъдеще, което си струва да бъде живяно, като любящо опрощение. Тя се наведе над него и го прегърна здраво, а той я целуна, мълвейки нежни безсмислици, които се лееха от устата му забързано и неконтролируемо.
Когато за миг се откъснаха един от друг, за да си поемат въздух, Бъч погледна към Ви. Застанал неловко до отворената врата, той се взираше в пода, а едрото му тяло потръпваше едва забележимо.
— Ви?
Диамантените очи на Вишъс се вдигнаха и той примига няколко пъти.
— Здрасти, мой човек.
Бъч протегна ръка към него, но той поклати глава.
— Радвам се, че се завърна, ченге.
— Майната ти, Ви… докарай си задника тук.
Ви мушна ръце в джобовете си и бавно се приближи до носилката. Мариса бе тази, която ги свърза, придръпвайки ръката на Ви напред, така че Бъч да я достигне.
— Добре ли си? — попита Бъч и я стисна.
За частица от секундата Ви също стисна неговата, после тропна с тежкия си ботуш по пода и отдръпна ръка.
— Аха.
— Благодаря ти.
— Аха.
Ви очевидно се чувстваше толкова неловко, че Бъч го съжали и смени темата:
— Е, приключихме ли? Това ли беше?
Ви поглади козята си брадичка и погледна първо към часовника, а после — към тялото на Бъч.
— Да изчакаме още десетина минути.
Бъч прекара времето, като милваше ръцете на Мариса. Раменете й. Лицето. Косата.
— Е, предполагам, че това бе всичко — промърмори Ви най-сетне.
Въпреки че в гласа на Вишъс се долавяше странно разочарование, Бъч се ухили широко.
— Е, не беше чак толкова лошо. Като се изключи онова с умирането, разбира се. То не беше…
Изведнъж Бъч се свъси и не успя да довърши.
— Какво има? — попита Мариса.
— Не знам. Аз…
Нещо се случваше. Нещо се случваше вътре в него. Вишъс побърза да дойде до масата.
— Какво става, ченге?
— Аз…
Заля го вълна от болка, като че ли покров от гвоздеи се обви около тялото му и го проряза до мозъка на костите. Бъч изохка под яростната атака, зрението му ту изчезваше, ту се възвръщаше.
— Мамка му. Умирам…
Внезапно лицето на Ви изникна пред него. Копелето се усмихваше… хилеше се като някакъв огромен чешърски котарак.
— Това е преобразяваното, приятелю. Сега вече се превръщаш в един от нас.
— Какво, по…
Така и не можа да довърши. Изпепеляваща агония измести всичко друго и той се затвори дълбоко в себе си, потъвайки в бездната на всепоглъщащото мъчение. То ставаше все по-силно и по-силно и много скоро Бъч вече се молеше да изгуби съзнание. Но така би било прекалено лесно.
След сто и петдесет светлинни години нечовешко страдание, пращенето най-сетне започна — първи изпукаха костите на бедрата му и той изрева. Миг по-късно същото се случи с ръцете му. После — с раменете. Гръбначният му стълб… прасците… дланите… стъпалата… Черепът му се пръскаше, челюстите го боляха. Той се претърколи… изплю два зъба…
През урагана на промяната Мариса бе неотклонно до него и му говореше. Той се вкопчи като удавник в гласа й, в образа й, в мисълта за нея и тя се превърна в единственото непоклатимо нещо в неговия свят на неописуемо мъчение.