Блей почервеня като домат.
— Какво?
— Хайде де, не може да не си го очаквал. Е?
Мълчанието се проточи и Куин опита отново:
— Ехо? Блей? Попитах те нещо. Казвай.
Блей потърка лице.
— Ъъъ… да.
— Често ли?
— Аха.
— Ти правиш нещо по въпроса, нали? Искам да кажа, че нямаш друг избор, нали? Какво е усещането?
— Ти откачи ли? Няма…
— Кажи ни само веднъж и повече няма да те питаме. Честна дума. Нали, Джон?
Джон кимна бавно и изведнъж си даде сметка, че е затаил дъх. Беше сънувал еротични сънища, но не е като да му се е случило наистина. Или пък, като да чуе от първа ръка как е.
За съжаление, Блей явно беше решил да мълчи като риба.
— За бога, Блей… кажи ни какво е. Моля те. През целия си живот съм чакал онова, което ти имаш. Няма кого другиго да попитам… така де, да не мислиш, че ще взема да говоря за това с баща ми? Хайде де, изплюй камъчето. Какво е усещането, когато свършиш?
Блей започна да си играе с етикета на бирата.
— Мощно. Такова е усещането. Мощен прилив, който постепенно се надига в теб и после… после изригваш и се понасяш.
Куин притвори очи.
— Човече, искам го. Искам да бъда мъж.
Господи, Джон си мечтаеше за съвсем същото.
Блей пресуши бирата си и избърса уста.
— Разбира се, сега… сега ми се иска да го направя с някого.
Куин се подсмихна.
— Какво ще кажеш за Джасим?
— Не. Не е мой тип. Достатъчно по този въпрос. Разговорът приключи.
Джон погледна часовника и като се примъкна към ръба на леглото, надраска нещо в бележника си и им го показа.
— Окей — каза Блей.
— Навит ли си утре пак да се съберем? — попита Куин.
Джон кимна и се изправи, но се олюля и трябваше да се подпре на леглото, за да не падне.
Куин се разсмя.
— Я се виж, мой човек. Добре си се подредил.
Джон сви рамене и се съсредоточи върху това, да се добере до вратата. Тъкмо я отваряше, когато Блей го повика:
— Ей, Джон?
Той хвърли поглед през рамо и повдигна въпросително вежди.
— Откъде можем да научим езика на знаците?
Куин кимна и си отвори нова бира.
— Аха, откъде?
Джон примига. После написа в бележника си: Интернет. Търсете американски език на знаците.
— Добре. Ти ще ни помогнеш, нали?
Джон кимна.
Блей и Куин се обърнаха към телевизора и започнаха нова игра. Джон затвори вратата след себе си и се усмихна, когато ги чу да се смеят. Миг по-късно усмивката му бе изместена от срам.
Тор и Уелси бяха мъртви, спомни си той. Нямаше право да… да се забавлява. Един истински мъж не бива да се отклонява от целта си, от враговете си само за да бъде с приятели.
Джон пое по коридора, разперил ръце, за да пази равновесие.
Проблемът беше, че адски му харесваше да е с тях. Открай време искаше да има приятели. Не много, просто няколко добри, верни приятели.
Такива, на които можеш да повериш дори живота си. Приятели, които са ти като братя.
Мариса не можеше да разбере как Бъч издържа на онова, което се случи с тялото му. Изглеждаше й невъзможно, но очевидно всички мъжки вампири, и най-вече воините, преминаваха през съвсем същото. А тъй като Бъч беше от рода на Рот, във вените му течеше от неговата гъста кръв.
Когато всичко свърши, часове по-късно, Бъч остана да лежи на масата в ледената стая, дишайки тежко. Кожата му беше придобила восъчен оттенък и бе облян в пот, сякаш беше пробягал дванайсет маратона. Краката му висяха от носилката, раменете му бяха поне два пъти по-широки, а боксерките бяха опънати до пръсване върху яките му бедра.
Лицето му обаче й вдъхваше спокойствие — макар и съразмерно с новото му тяло, чертите му си бяха останали непроменени. А когато клепачите му се повдигнаха и Мариса видя онези лешникови очи, които познаваше така добре, в тях бе отразена само неговата душа и нищо друго.
Прекалено замаян, за да говори, Бъч потрепери и Мариса побърза да донесе едно одеяло и да го завие. Когато пухкавата материя докосна тялото му, той потръпна, сякаш дори този мек допир му причиняваше болка, но после прошепна беззвучно „Обичам те“ и потъна в сън.
Мариса внезапно се почувства по-уморена от когато и да било в живота си.