Бъч изведнъж спря и главата му се завъртя във всички посоки сякаш от само себе си. Горната му устна се повдигна, оголвайки чисто новите му вампирски зъби.
— Рейдж — тихо каза той и Холивуд се разсмя доволно.
— Къде са, ченге?
Вместо отговор, Бъч се втурна към сигнала, който бе доловил, и докато тичаше, почувства истинската мощ, скрита в тялото му, като двигателя на скъп спортен автомобил. Давайки й воля, Бъч се понесе по тъмната улица, следван по петите от Рейдж.
Двамата се движеха в съвършен синхрон. Движеха се като убийци.
След шест пресечки се натъкнаха на трима лесъри, които се бяха спрели в една глуха уличка и обсъждаха нещо. Тримата се обърнаха към тях като един и в мига, в който срещна погледите им, Бъч зърна отвратителния пламък на разпознаването. Както и преди, връзката между тях предизвика ужас у Бъч и объркване у лесърите, които сякаш усетиха, че той е едновременно вампир и един от тях.
В тъмната мръсна уличка битката избухна с яростта на лятна буря и навсякъде се сипеха юмруци и ритници, подобни на светкавици. Бъч получи удари в тялото и лицето си, ала изобщо не им обърна внимание — нито един от тях не бе достатъчно силен. Сякаш мускулите му бяха от стомана, а тялото му бе покрито с броня.
След известно време той най-сетне успя да повали един от лесърите на земята и като го възседна, посегна към ножа си. После обаче спря, завладян от нужда, която бе по-силна от него. Вместо да извади оръжието си, той се наведе напред, доближи лице на сантиметри от лицето на убиеца и го подчини със силата на погледа си. Очите на лесъра едва не изскочиха от орбитите си, когато устата на Бъч се отвори.
— Бъч? Какво правиш? — долетя гласът на Рейдж сякаш от много далеч. — Аз се оправих с другите двама. Просто го пронижи. Бъч? Пронижи го!
Все така надвесен над жертвата си, Бъч почувства прилив на сила, която обаче не се дължеше на тялото му, а на мрака в него. Започна полека, вдишването беше бавно и предпазливо… и сякаш никога нямаше да спре. Дълго, протяжно поемане на дъх, което постепенно ставаше все по-мощно, докато чернотата премина от лесъра в него и това най-чисто зло, самата същност на Омега, се вля в тялото на Бъч. Той преглътна отвратителния черен облак и го усети да изпълва вените му и да полепва по костите му. В същия миг тялото на лесъра се превърна в сива мъгла и се стопи.
— Какво, по дяволите, беше това? — ахна Рейдж.
Ван спря в началото на уличката и се вслуша в инстинкта си, който настойчиво го съветваше да потъне в сенките. Беше дошъл готов за битка, повикан от един лесър, според когото тук имало схватка с двама от Братството. Но когато Ван пристигна, пред очите му се разкри нещо, което изглеждаше нереално.
Огромен вампир бе затиснал един лесър под себе си и като прикова погледа му… изсмука самото му същество и го превърна в нищо.
Докато пелената от пепел се посипваше по мръсния паваж, Ван чу русият вампир да казва:
— Какво, по дяволите, беше това?
В този миг другият вампир вдигна глава и погледна право към Ван, въпреки че мракът напълно го скриваше.
Мили боже… това беше онзи, когото търсеха. Ченгето. Ван беше виждал снимката му в интернет и в статиите във вестника. Само дето онзи от снимката беше човек, а този със сигурност беше вампир.
— Има още един — дрезгаво каза вампирът и немощно посочи към Ван. — Ето там.
Ван побягна, тъй като нямаше никакво желание да бъде убит. Определено трябваше да съобщи на господин Х. за това.
42.
На около половин миля оттам, в апартамента си с изглед към реката, Вишъс отвори нова бутилка „Сива гъска“. Докато си сипваше поредното питие под съпровода на рапа, който ехтеше в стаята, погледът му попадна върху двете празни еднолитрови бутилки на бара.
Много скоро към тях щеше да се присъедини още една. Ви взе кристалната си чаша и новата бутилка с водка и се отправи към стъклената врата на терасата. Отключи я със силата на волята си и я отвори.
Блъсна го студен вятър, но той се усмихна, отпи голяма глътка и излезе навън, обхождайки с поглед нощното небе. Ама какъв лъжец беше само! Направо страхотен. Всички мислеха, че е добре, защото беше успял да скрие дребните си проблеми. Носеше бейзболна шапка, та никой да не види, че окото му продължава да играе. Навиваше ръчния си часовник да звъни на всеки половин час, за да не позволи на кошмара да го изненада. Хранеше се, макар да не беше гладен. Смееше се, макар да не му беше смешно. И през цялото време пушеше като комин.