Дори беше стигнал дотам, да излъже Рот в очите. Когато кралят го попита как е, Ви срещна погледа му и замислено отговори, че макар все още да му е трудно да заспи, кошмарът си е отишъл и той се чувства много по-добре.
Пълни глупости. Беше като стъкло, покрито с безброй пукнатини. Достатъчно беше едно леко почукване и той щеше да се пръсне на хиляди късчета.
И то не само защото виденията му го бяха напуснали, нито заради повтарящия се кошмар. Е, да, тези неща също го тревожеха, но Ви знаеше, че и без тях щеше да се чувства по същия начин.
Гледката на Бъч и Мариса го убиваше.
По дяволите, не беше, защото завиждаше на щастието им или нещо такова. Напротив, адски се радваше, че нещата бяха сработили и дори мъничко бе започнал да харесва Мариса. Просто му причиняваше болка да е близо до тях.
Проблемът беше, че колкото и да бе неуместно и даже плашещо, в неговите очи Бъч… му принадлежеше. Беше живял с него месеци наред. Беше го спасил, когато лесърите едва не го убиха. Беше го изцелил.
И именно неговите ръце бяха превърнали Бъч във вампир.
Вишъс изруга и се облегна на парапета. Бутилката издрънча, когато той я остави пред себе си и олюлявайки се, надигна чашата си. О, почакай… тя бе почти празна. Ви взе шишето и я напълни, разливайки част от водката навън, после отново върна бутилката на парапета.
Когато изпразни и тази чаша, той се наведе напред и се загледа в улицата далеч под себе си. Главата му се замая и целият свят сякаш се завъртя около него. Изведнъж, насред връхлетелия го хаос, Ви откри най-подходящата дума за страданието, което го измъчваше. Сърцето му беше разбито.
Ама че бъркотия…
Вишъс избухна в ироничен смях — безрадостен звук, удавен почти веднага от бръснещия мартенски вятър.
Той вдигна единия си крак и стъпи върху студения камък. Разпери ръце, за да запази равновесие, и погледът му попадна върху ръката, от която беше свалил ръкавицата. Онова, което видя, го накара да се вцепени от ужас.
— Господи… не…
Господин Х. дълго се взира във Ван, преди най-сетне да поклати бавно глава.
— Какво каза?
Двамата стояха в сенките на ъгъла между „Трейд стрийт“ и Четвърта улица. Господин Х. беше адски доволен, че са сами. Защото просто не можеше да повярва на ушите си, а не искаше никой от другите да го вижда толкова изумен.
Ван сви рамене.
— Сега е вампир. Приличаше на такъв. Държеше се като такъв. И начаса ме разпозна, макар да нямам представа как изобщо ме видя. А онзи, когото премахна? Това беше най-странното от всичко. Онзи просто се изпари. Въобще не беше като онова, което се случва, когато ти пронижеш един от нас. А другият вампир го гледаше като втрещен. Често ли стават подобни неща?
Нищо подобно не се беше случвало. Особено пък онова с човека, на когото изведнъж му бяха поникнали вампирски зъби. То си беше направо противоестествено, също както и вдишването.
— И те пуснаха да си тръгнеш просто така? — попита господин Х.
— Русият се тревожеше за другаря си.
Лоялност. Да, разбира се. Прословутата лоялност на Братството.
— Забеляза ли нещо друго в О’Нийл? Освен това, че явно е бил превърнат във вампир?
Може би Ван се беше заблудил…
— Ами… ръката му. Нещо с едната му ръка не беше наред.
Господин Х. почувства как по тялото му пробягва тръпка, сякаш беше камбана, която някой бе ударил.
— Какво точно не й беше наред? — попита той, като много внимаваше гласът му да звучи спокойно.
Ван вдигна ръка и сгъна кутрето си.
— Нещо такова. Малкият му пръст е извит и някак схванат, все едно не може да го движи.
— На коя ръка?
— Ъъъ… дясната. Да, на дясната.
Като в някаква мъгла, господин Х. се облегна на стената зад себе си. Пророчеството изпълни съзнанието му: