Господин Х. усети, че се разтреперва. По дяволите. По дяволите!
Ако О’Нийл бе в състояние да надушва лесърите, това би могло да означава, че долавя с едно повече от компаса. А ако не можеше да изпъне кутрето си, това с ръката също съвпадаше. Ами другият белег… чакай малко… мястото, където Омега бе пъхнал късчето от себе си в О’Нийл… заедно с пъпа му това правеше „две резки“. И може би черният белег, който му беше останал, бе окото, за което говореха Свитъците. Що се отнася до родното му място, О’Нийл беше „роден“ като вампир в Колдуел и най-вероятно щеше да умре тук, когато му дойдеше времето.
Съвпадаше, всичко съвпадаше съвсем точно, но още по-забележително беше това, че никой, ама наистина никой не бе чувал за подобен начин на убиване на лесъри.
Господин Х. погледна към Ван и всичко си дойде на мястото, променяйки из основи плановете му.
— Не ти си избраният.
— Трябваше да ме оставиш — каза Бъч, когато Рейдж паркира пред сградата, на чийто връх се намираше апартаментът на Ви. — Трябваше да настигнеш другия лесър.
— Как ли пък не! Ти изглеждаше като халосан с чук, а мога да ти гарантирам, че много скоро щяха да довтасат още лесъри. — Рейдж поклати глава, докато слизаха от колата. — Искаш ли да се кача с теб? Все още изглеждаш като прегазена катерица.
— О, я се разкарай! Връщай се да се биеш с копелетата.
— Страшно ми харесва, когато решиш да се правиш на мъжкар — ухили се Рейдж, но после отново стана сериозен. — Слушай, за това, което се случи…
— Точно за това искам да поговоря с Ви.
— Добре. Ви знае всичко.
Рейдж пъхна ключовете от кадилака в ръката му и като го потупа по рамото, добави:
— Обади се, ако ти потрябвам за нещо.
След като Холивуд се дематериализира, Бъч влезе във фоайето, помаха на охранителя и влезе в асансьора. Докато се изкачваше нагоре, което отне цяла вечност, си мислеше за злото във вените си. Кръвта му отново беше черна, сигурен бе в това. И целият вонеше на бебешка пудра.
Излезе от асансьора, чувствайки се като прокажен, и беше посрещнат от тътнещите звуци на „Chicken N Beer“ на Лудакрис.
— Ви? — извика той, блъскайки по вратата. Отговор не последва. По дяволите. Веднъж вече беше нахлул при Ви в неподходящ момент…
По някаква причина вратата изщрака и се открехна едва-едва. Бъч я побутна и рапът, долитащ отвътре, се засили, но не можа да заглуши полицейските му инстинкти, които изведнъж се обадиха предупредително.
— Вишъс?
Той прекрачи прага и бе блъснат от силен повей на вятъра, долетял откъм отворената стъклена врата на терасата.
— Ехо… Ви?
Бъч погледна към бара. Върху мраморния плот имаше две празни бутилки от водка и три капачки. Аха, тук е имало запой.
Бъч се запъти към терасата, като очакваше да завари Вишъс, проснат върху някой шезлонг, мъртвопиян.
Вместо това налетя на сцена, сякаш извадена от филм на ужасите — чисто гол, Вишъс се беше покачил върху парапета на терасата и се поклащаше на вятъра… а от тялото му струеше светлина.
— Исусе Христе… Ви!
Ви се обърна рязко и разпери сияещите си ръце. С налудничава усмивка той бавно се завъртя.
— Готино, а? Сега е навсякъде по мен — каза той и като надигна бутилката с водка, отпи голяма глътка. — Мислиш ли, че ще се опитат да ме завържат и да покрият всеки сантиметър от кожата ми с татуировки?
Бъч бавно прекоси терасата.
— Ви… какво ще кажеш да те свалим оттам, а?
— Защо? Бас държа, че съм достатъчно умен, за да полетя.
Ви погледна през рамо към улицата трийсет етажа под него.
Докато се олюляваше напред-назад от поривите на вятъра, тялото му беше поразяващо красиво.
— Да, такъв шибан гений съм, че сто процента мога да надхитря дори гравитацията. Искаш ли да ти покажа?
— Ви…
По дяволите!
— Ви, приятелю, слез оттам.
Вишъс го погледна и сбърчи вежди, сякаш изведнъж беше изтрезнял.
— Миришеш като лесър, съквартиранте.
— Знам.
— Защо така?
— Ще ти кажа, ако слезеш.
— Подкупваш ме, а? — Ви отпи още една глътка „Сива гъска“. — Само че аз не искам да слизам, Бъч. Искам да полетя… да полетя далеч оттук.