Хавърс има благоприличието да се изчерви.
— Тогава не бях на себе си.
— На мен ми се стори напълно спокоен.
— Мариса, съжалявам…
Мариса рязко махна с ръка.
— Достатъчно. Не искам да говорим за това.
— Така да бъде. Но не бива да спъваш Съвета само за да си отмъстиш на мен.
Хавърс си намести папийонката и за миг Мариса зърна пръстена със семейния им печат на кутрето му. Господи… как бяха стигнали дотук? Спомни си деня, когато Хавърс се роди и тя го видя за първи път в обятията на майка им. Толкова сладко бебе. Толкова…
Осенена от внезапна мисъл, Мариса се сепна, после побърза да прикрие шока, който несъмнено се бе изписал по лицето й.
— Добре. Ще дойда на заседанието.
На Хавърс видимо му олекна и той й съобщи кога и къде щеше да се проведе то.
— Благодаря ти. Благодаря ти за това.
— Няма защо — отвърна Мариса с хладна усмивка.
Последва дълга пауза, през която Хавърс оглеждаше панталона и пуловера, с които тя бе облечена, както и купищата листа по бюрото й.
— Изглеждаш различна.
— И съм различна.
По неловкото му, сковано изражение обаче разбра, че той си бе съвсем същият. Хилядократно би предпочел да я види оформена по калъпа на глимерата: изящна дама, начело на някой виден дом. Толкова по-зле за него. Тя се ръководеше от своето ново правило номер едно: правилни или не, решенията в живота си щеше да взема само тя. И никой друг.
Мариса взе мобилния си телефон.
— А сега, ако ме извиниш…
— Бих искал да ти предложа услугите си. Услугите на клиниката, имам предвид. Безплатно. — При тези думи Хавърс намести очилата на носа си. — Жените и децата, които отсядат тук, ще се нуждаят от медицински грижи.
— Благодаря ти. Благодаря ти… за това.
— Освен това ще кажа на всички в болницата да си отварят очите за признаци на домашно насилие. Ще насочваме към теб всички случаи, които открием.
— Ще ти бъда наистина задължена.
Хавърс наклони глава на една страна.
— Ще се радваме да ти бъдем от помощ.
В този миг телефонът на Мариса иззвъня.
— Довиждане, Хавърс.
Очите му се разшириха и тя си даде сметка, че за първи път през живота си го отпраща.
Но промяната й харесваше, а той… той просто трябваше да свиква с новото разпределение на силите.
Телефонът звънна още веднъж.
— И затвори вратата след себе си, ако нямаш нищо против.
Когато Хавърс излезе, Мариса погледна телефона си и въздъхна облекчено — слава богу, беше Бъч. Определено имаше нужда да чуе гласа му.
— Здрасти — каза тя. — Никога няма да повярваш кой…
— Можеш ли да дойдеш у дома?
Още сега? Мариса стисна телефона с всичка сила.
— Какво не е наред? Ранен ли…
— Добре съм — увери я Бъч, но гласът му беше неестествено спокоен. — Само че бих искал да си дойдеш у дома. Още сега.
— Веднага тръгвам.
Мариса грабна палтото си, пъхна телефона в джоба си и отиде да намери възрастната прислужница, която съставляваше целия й персонал.
— Трябва да вървя — каза тя, когато я откри.
— Господарке, изглеждате разстроена. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, благодаря ти. Ще се върна веднага щом мога.
— Аз ще се грижа за всичко, докато ви няма.
Мариса й стисна ръката и забързано излезе навън. Застанала пред къщата в студената пролетна нощ, тя опита да се успокои достатъчно, за да може да се дематериализира. Не сполучи от първия път и реши, че ще трябва да позвъни на Фриц да я вземе — не само че бе разтревожена, но и отдавна не се беше хранила, така че можеше и да не е в състояние да го направи.
В следващия миг обаче се дематериализира пред Дупката и се втурна във вестибюла. Преди да успее да застане пред охранителната камера, вътрешната врата се отвори и насреща й се появи Рот.
— Къде е Бъч? — попита тя.
— Тук съм.
Бъч пристъпи напред, но не отиде при нея. В последвалото гробовно мълчание Мариса бавно прекрачи прага, сякаш въздухът внезапно се беше превърнал в киша и всяка стъпка й струваше неимоверно усилие. Като в някаква мъгла, тя чу Рот да затваря вратата зад нея. С крайчеца на окото си видя Вишъс да се надига иззад компютрите си и да заобикаля бюрото. Тримата мъже се спогледаха, после Бъч протегна ръка.