Очите на убиеца се разшириха от ужас.
— Но нали с другите се получи. Получи се! С очите си видях…
Бъч продължи да вдишва, докато най-сетне му стана пределно ясно, че по някаква причина точно този убиец няма да успее да погълне. Може би защото беше водач на лесърите? Но на кого му пукаше!
— С другите… — бръщолевеше убиецът, без да спира. — С другите се получи…
— Но не и с теб, както изглежда — каза Бъч и извади ножа, препасан около бедрото му. — Добре, че има и друг начин да го направим.
И той вдигна ножа във въздуха.
Лесърът изпищя и се замята като обезумял.
— Не! Той ще ме измъчва! Неееееее…
Нечовешките крясъци секнаха изведнъж и лесърът се разпадна.
Бъч въздъхна облекчено, доволен, че го е сторил…
Изведнъж през тялото му премина вълна от ужасяваща злост, едновременно леденостудена и изпепеляващо гореща. Дъхът на Бъч секна и в същия миг, долетял сякаш от нищото, се разнесе злокобен смях и отекна в нощта, безплътен звук, от който човек неволно се замисляше за собствения си гроб.
Омега.
Бъч стисна кръста, който беше скрит под ризата му, и скочи на крака в същия момент, в който наелектризираното въплъщение на злото изникна пред него. Тялото на Бъч възнегодува, но той не отстъпи. Смътно почувства как Рейдж и Ви застават от двете му страни, сякаш за да го защитят.
— Какво има, ченге? — прошепна Ви. — Какво гледаш?
По дяволите, те не го виждаха!
Преди Бъч да успее да им обясни, вятърът отново довя характерния кънтящ глас на Злото и той отекна в главата му:
— Е, ти ли си това, или не си? Моят син, така да се каже.
— В никакъв случай!
— Бъч? На кого говориш? — обади се Ви.
— Не ти ли дадох живот? — Омега отново се разсмя. — Не ти ли дадох късче от себе си? О, да, направих го. А знаеш ли какво казват за мен?
— Не ме интересува.
— А би трябвало! — Омега протегна призрачната си ръка и макар тя да не го докосна, Бъч я усети върху лицето си. — Аз винаги си връщам онова, което ми принадлежи. Синко.
— Съжалявам, но Създателят ми е друг.
Бъч извади разпятието изпод ризата си и го разлюля. Като през мъгла чу как Ви изруга, сякаш най-сетне се беше досетил какво става, но вниманието му бе изцяло погълнато от чудовищното създание пред него.
Омега погледна първо към златното украшение, а после към Вишъс и Рейдж и имението зад тях.
— Подобни дрънкулки не ме впечатляват. Нито пък братята. Нито дори най-дебелите врати и най-здравите ключалки.
— Ами аз?
Омега рязко завъртя глава.
Скрайб Върджин се материализира пред него, тялото й, освободено от обичайните черни одежди, грееше като ярка звезда.
В миг Омега се преобрази в черна дупка, изкривявайки самата тъкан на пространството — вече не бе видение, а непрогледна бездна.
— По дяволите! — изруга Ви, сякаш двамата с Рейдж най-после виждаха какво става.
От дълбините на чернотата се разнесе гласът на Омега:
— Е, сестро, как се чувстваш тази вечер?
— Повелявам ти да се върнеш обратно в пъкъла. Върви си!
Сиянието й се засили и започна да обгръща черната бездна на Омега, от чиито недра се надигна грозно ръмжене:
— Нима вярваш, че като ме прокудиш, ще изличиш следите от моето присъствие? Колко нелепо!
— Върви си! — повтори Скрайб Върджин и от устните й се изля порой от думи, които не бяха нито на Древния език, нито на който и да било език, който Бъч бе чувал някога.
Миг преди Омега да изчезне, Бъч почувства как очите на Злото се впиват в него и чу ужасяващият глас да казва:
— Ти си същинско вдъхновение, синко. Добре ще сториш, ако потърсиш своята плът и кръв. Семействата трябва да бъдат заедно.
Лумна бяла светлина и Омега изчезна. Също както и Скрайб Върджин.
След тях остана само бръснещ вятър, който разпръсна облаците по небето така, както яростна ръка дърпа завеса. Рейдж се прокашля.
— Хмм… бас държа, че поне седмица няма да мога да мигна. Ами вие?
— Добре ли си? — обърна се Ви към Бъч.
— Аха.
Друг път беше добре! Мили боже… не беше син на Омега, нали?
— Не — каза Ви. — Не си. На него му се иска да е така. И се опитва да накара и теб да го повярваш. Но това не го превръща в истина.