Като на забавен каданс, Ви сведе чернокосата си глава и Бъч усети копринения допир на козята му брадичка върху гърлото си. С възхитителна точност зъбите на Ви докоснаха вената, която идваше от сърцето на Бъч, и бавно и неумолимо разкъсаха кожата му. Гърдите им се допряха.
Бъч затвори очи и се остави да бъде завладян от онова, което се случваше — топлината на телата им, така близо едно до друго, начина, по който косата на Ви милваше лицето му, допирът на силната мъжка ръка, която се плъзна около кръста му. Инстинктивно Бъч пусна двете дръжки, сложи ръце върху стегнатите хълбоци на Ви и го привлече към себе си. Спазъм пробяга по едно от плътно притиснатите тела… или пък… по дяволите, май и двамата потръпнаха конвулсивно.
После всичко свърши. За да не се повтори никога повече.
Никой от двамата не погледна към другия, докато Ви се отдръпваше, откъсването беше окончателно и безвъзвратно. Път, който никога нямаше да бъде извървян.
Ви свали ръка от врата на Бъч и стовари юмрук в гърдите му по-силно от всички останали, даже и от Рейдж. Докато Бъч се бореше да си поеме въздух, Вишъс се обърна и отиде при другите.
Миг по-късно Рот се приближи до олтара, взе черепа и го вдигна над главата си, така че всички братя да го видят.
— Това е първият от нас. Нека възхвалим воина, който даде живот на Братството.
Мощен боен вик се откъсна от гърлата на братята и отекна в пещерата, а Рот се обърна към Бъч.
— Пий и стани един от нас.
Бъч се подчини с жар — грабна черепа от ръцете му, отметна глава назад и изля кръвта в гърлото си. Докато той пиеше, братята отново подеха напев, гласовете им, все по-силни и по-силни, изпълниха пещерата. Бъч вкуси всеки един от тях. Суровата величава мощ на Рот. Безмерната сила на Рейдж. Изгарящата вярност на Фюри. Студената свирепост на Зейдист. Забележителният интелект на Вишъс.
После Рот взе черепа от ръцете му и го бутна към стената, а устните му се извиха в мрачна усмивка.
— По-добре се улови за дръжките.
Бъч го стори в същия миг, в който вълна от смазваща енергия се разби в тялото му. Той прехапа устни, за да не изреве, и като през мъгла чу как братята изръмжаха одобрително. Онова, което бушуваше в жилите му, бързо се засилваше и цялото му тяло се тресеше неудържимо, като че ли беше изсмъркал наведнъж цяло кило кокаин. Изведнъж нещо в него сякаш даде накъсо — невроните в мозъка му започнаха да предават импулси във всички посоки, кръвоносните му съдове се разшириха и се изпълниха с кръв до пръсване, сърцето му заби лудешки, тялото му се напрегна до краен предел. Светът се завъртя около него и Бъч…
Свести се върху олтара, гол и свит на кълбо. Гърдите му горяха и когато вдигна ръка, усети нещо зърнесто. Сол?
Когато примига няколко пъти и се огледа наоколо, видя, че се намира пред стена от черен мрамор, върху която бяха издълбани имена на Древния език. Господи, трябва да бяха стотици! Поразен от гледката, Бъч се надигна и с усилие се изправи на крака. Олюля се, но успя да запази равновесие, преди да е докоснал онова, което от само себе си знаеше, че е свещено.
Докато съзерцаваше имената пред себе си, Бъч почувства, че са дело на една ръка — всеки символ беше направен с едно и също грижливо и любящо старание.
Вишъс. Беше ги издялал Вишъс. Бъч не знаеше откъде е сигурен… не, всъщност знаеше. Сега в главата му отекваше нещо като ехо от живота на неговите… братя? Да, всички тези вампири, чиито имена виждаше пред себе си, бяха негови братя и сега той познаваше всеки от тях.
Широко отворени, очите на Бъч се плъзгаха по редиците с имена, докато не стигнаха до края им. До последното име. Неговото?
Зад гърба му се разнесе ръкопляскане и той погледна през рамо. Братята отново бяха облекли робите си, ала качулките им бяха свалени. Те до един сияеха, дори лицето на Зейдист грееше.
— Да, това е твоето име — каза Рот. — От днес ти си воинът от Братството на черния кинжал Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.
— Но за нас винаги ще си останеш Бъч — обади се Рейдж.
— Коравото копеле. Разтропаното копеле. Нахалното копеле. Според случая.
— Май трябваше да го кръстим Копеле — подхвърли Зейдист.
— Имаш право.
Те се разсмяха, а Вишъс подаде на Бъч робата му.
— Заповядай — каза той, без да среща погледа му.
Бъч пое дрехата. Не искаше Ви да се отдалечи, затова го повика, тихо, но настойчиво:
— Ви?
Веждите на Вишъс се повдигнаха, но диамантените му очи си останаха извърнати.