— Татко знае…?
В настъпилата тишина нещата постепенно започнаха да си идват по местата, като парченца от някакъв отблъскващ пъзел. По дяволите, наистина беше вярно.
„Разбира се, че татко знае. Ето защо толкова мразеше Бъч.“
По лицето на майка й се появи меланхолично изражение.
— Бъч изглеждаше така щастлив със съпругата си. А тя е толкова красива! Как само си подхождат двамата! Тя също е специална, точно като неговия баща. Точно като Бъч. Те всички са специални. Жалко, че не можаха да останат повече. Той каза… каза, че е дошъл, за да се сбогуваме.
Очите на Одел плувнаха в сълзи. Джойс се протегна и сграбчи ръката й.
— Мамо, къде отиде Бъч?
Майка й сведе поглед към ръката, която я докосваше. После се намръщи едва-едва.
— Искам солена бисквита. Може ли да получа солена бисквита?
— Мамо, погледни ме. Къде отиде Бъч? — настоя Джойс, макар и сама да не беше сигурна защо това е толкова важно.
Майка й отмести празния си поглед от нея.
— Със сирене. Искам солена бисквита със сирене.
— Говорехме за Бъч… Мамо, съсредоточи се.
Джойс беше поразена. И едновременно с това изобщо не бе учудена. Бъч открай време беше различен, нали така?
— Мамо, къде е Бъч?
— Бъч? О, благодаря, че попита. Той е много добре… изглеждаше толкова щастлив. Така се радвам, че се е оженил! — Майка й примига. — А ти коя си? Медицинска сестра? Някога и аз бях медицинска сестра…
На Джойс и се искаше да продължи да я разпитва, но се отказа. Погледна през прозореца и въздъхна. Безсмисленото бърборене на майка й изведнъж й подейства успокояващо. Да… цялата тази история беше глупост. Пълна глупост.
„Забрави за това — помисли си Джойс. — Просто забрави.“
Шон спря да плаче и се намести удобно в ръцете й. Тя прегърна топлото малко телце и насред брътвежа, който идваше откъм леглото, се замисли за това, колко много обича малкото си момченце. И че винаги ще го обича.
Тя целуна малката главица. В крайна сметка, семейството беше хлябът на живота.
Ни повече, ни по-малко.