Само че за онова, особеното в него, те нямаха никакво значение.
Насред ликуващата тълпа Ван улови погледа на светлокосия мъж. Боже, очите му бяха плашещи! Безстрастни. Без искрица живот. Освен това мъжът не го аплодираше.
Все тая.
Ван побутна падналия противник с босия си крак. Мъжът простена, но не отвори очи. Играта беше свършила.
Петдесетимата зрители около клетката направо обезумяха от възторг.
Ван подскочи, улови се за мрежата и прехвърли стокилограмовото си тяло над ръба й. Тълпата зарева още по-гръмогласно, когато той се приземи и се раздели, за да му направи път. Миналата седмица един от тях не се беше отдръпнал навреме и след кратък полет във въздуха се беше приземил, плюейки собствените си зъби.
„Арената“ на битката, доколкото изобщо можеше да се нарече така, се намираше в един изоставен подземен паркинг, чийто собственик организираше цялата тази съмнителна операция, в която Ван и противниците му не бяха нищо повече от бойни петли в човешки образ. За сметка на това заплащането си го биваше, а и досега не ги бяха арестували, макар че винаги имаше опасност полицията да нахлуе внезапно. На ченгетата нямаше да им се понравят нито битките, нито залаганията, които се организираха там, така че мястото беше нещо като частен клуб, в който се допускаха само членове. Ако някой пропееше, на часа биваше изхвърлен. Буквално. Собственикът държеше шестима главорези, на които плащаше именно за да държат нещата под контрол.
Ван се отправи към човека с мангизите, взе си петте стотачки и якето и се отправи към пикапа си. Тениската му беше оцапана с кръв, но него не го беше грижа. Онова, което го тревожеше, беше болката в ставите. Както и проклетото ляво рамо.
Мамка му. С всяка изминала седмица трябваше да дава все повече и повече от себе си, за да задоволява онази своя особена част и да поваля противниците си. Факт беше, че годините му напредваха. За подобни двубои тридесет и девет си беше направо преклонна възраст.
— Защо спря?
Ван, който междувременно беше стигнал до колата си, хвърли поглед към отражението в прозореца откъм шофьорското място. Изобщо не остана изненадан, когато видя, че светлокосият мъж го бе последвал.
— Не дължа никакви обяснения на феновете, приятелю.
— Аз не съм ти фен.
Двамата продължиха да се взират един в друг в прозореца на колата.
— Защо тогава толкова често посещаваш двубоите ми?
— Защото искам да ти направя предложение.
— Нямам нужда от мениджър.
— И мениджър не съм.
Ван хвърли поглед през рамо. Типът зад него беше едър и имаше стойка на боец. Раменете му бяха изпънати, а ръцете, отпуснати покрай тялото, изглеждаха така, сякаш само за миг можеха да се свият в пестници с големината на топка за боулинг.
Значи такава била работата.
— Ако искаш да се биеш с мен, ще трябва да го уредиш с онзи там — каза Ван и посочи към човека с парите.
— Не е и това.
Ван се обърна към него. Беше му дошло до гуша от тази игра на въпроси и отговори.
— Е, какво искаш?
— Първо искам да знам защо спря.
— Той беше паднал.
По лицето на светлокосия пробяга раздразнение.
— Така значи.
— Знаеш ли какво? Започваш да ми лазиш по нервите.
— Добре. Търся човек, който отговаря на твоето описание.
Сякаш това означаваше нещо. Имаше най-обикновено лице с чупен нос и военна подстрижка. Пълна скука.
— Много хора изглеждат като мен.
Е, изключение правеше дясната му ръка, разбира се.
— Кажи ми нещо — попита непознатият. — Махали ли са ти апендикса?
Ван присви очи и прибра ключовете на пикапа в джоба си.
— Предлагам ти две възможности. Или се пръждосваш още сега и ме оставяш да се кача в колата си. Или продължаваш да дрънкаш и положението се сговнява.
Бледият мъж дойде още по-близо. Боже, ама че странна миризма. Като… бебешка пудра?
— Не ме заплашвай, момче.
Гласът му беше нисък, тялото — готово за нападение. Я виж ти! Направо да не повярваш! На това му се казваше достоен съперник.
В отговор Ван доближи лице до лицето на непознатия.
— Майната ти, давай по същество.
— Апендикс?
— Вече не.
Мъжът се усмихна. И отстъпи назад.
— Какво ще кажеш, ако ти предложа работа?