— Не, тя просто не беше за теб.
Преподобния се разположи на мястото до Бъч, поглаждайки съвършения възел на вратовръзката си „Версаче“.
— Освен това знам защо й отказа — добави той.
— Така ли?
— Не харесваш блондинки. Вече не.
— А може би просто не е моят тип.
— Знам какво искаш.
Бъч надигна чашата с уиски, която беше пристигнала междувременно.
— Нима?
— Това ми е работата. Повярвай ми.
— Не се засягай, но предпочитам да не ти се доверявам.
Преподобния се наведе към Бъч. Миришеше фантастично, в което нямаше нищо чудно — „Cool Water“ на „Давидоф“ неслучайно беше класика.
— Знаеш ли какво, ченге? Въпреки това ще ти помогна.
Бъч сложи ръка върху мускулестото рамо на вампира.
— Интересуват ме само барманките, друже. Добрите самаряни ми действат на нервите.
— Понякога само нещо различно може да ти свърши работа.
— В такъв случай нямаме късмет, а? — Бъч кимна по посока на полуголата тълпа, която се клатеше под въздействието на екстази и кокаин. — Тук всички изглеждат еднакво.
Странно, докато работеше в полицейското управление на Колдуел, „Зироу Сам“ беше истинска загадка за него. Всички знаеха, че там гъмжи от секс и наркотици, но така и не бяха успели да съберат достатъчно доказателства, за да получат разрешително за обиск. Въпреки че беше достатъчно само да влезеш в клуба която и да било нощ, за да се натъкнеш на поне дузина нарушения на закона.
Сега, когато се движеше с Братството, Бъч знаеше каква е причината. Преподобния владееше доста трикове, способни да променят възприятията за случки и обстоятелства. Като вампир, той беше в състояние да изтрива паметта на хората, да подправя записите на охранителни камери и да се дематериализира, когато си поиска. Преподобния и бизнесът му бяха движеща се мишена, която всъщност не помръдваше.
— Кажи ми нещо — рече Бъч. — Как успяваш да запазиш тези твои странични занимания в тайна от аристократичното си семейство?
Преподобния се усмихна, разкривайки връхчетата на вампирските си зъби.
— Ти ми кажи как така един човек успя да се сближи толкова с Братството?
Бъч вдигна чашата в почтителен жест.
— Понякога съдбата ни повежда по откачени пътища.
— Абсолютно вярно, човече. Наистина, абсолютно вярно.
Телефонът на Бъч иззвъня и Преподобния се изправи.
— Ще ти изпратя нещо — каза той.
— Не го искам, освен ако не е уиски.
— Бас държа, че ще си вземеш думите назад.
— Силно се съмнявам — каза Бъч и извади своята „Моторола Рейзър“. — Какво става, Ви? Къде сте?
Вишъс дишаше тежко като състезателен кон, а вятърът виеше в слушалката и му пригласяше — явно дяволски бързаше.
— Майната му, ченге, имаме проблем.
Бъч усети прилив на адреналин, от който само дето не светна като коледна елха.
— Къде сте?
— В предградията. Изникна една ситуация. Проклетите убийци са започнали да ловуват цивилни в домовете им.
Бъч скочи на крака.
— Идвам…
— Как ли пък не! Стой където си. Обадих ти се само за да не решиш, че са ни убили, като не се появим.
И той затвори.
Бъч бавно се отпусна на мястото си. На съседната маса няколко души гръмко се разсмяха — някаква шега отключи смеха им и той се извиси във въздуха като ято птици.
Бъч сведе поглед към чашата си. Преди шест месеца нямаше абсолютно нищо. Нямаше жена в живота си. Не беше близък с никого от семейството си. Нямаше истински дом, а работата му в отдел „Убийства“ бавно го унищожаваше. После го отстраниха от длъжност заради полицейска бруталност. По някакво странно стечение на обстоятелствата започна да се движи с Братството. Срещна единствената жена, която го караше да занемее от благоговение. И освен това напълно обнови гардероба си.
Това последното със сигурност си оставаше в колонката с плюсовете.
За известно време промяната успяваше да замаскира истината, но напоследък Бъч бе започнал да забелязва, че си е все същият — не по-жив, отколкото докато гниеше в предишното си съществуване. Все още гледаше отстрани, докато животът го отминаваше.
Той отпи от чашата с „Лагавулин“ и се замисли за Мариса. Представи си дългата й до кръста коса. Бялата й кожа. Светлосините й очи. Вампирските зъби.