Бет обви ръце около кръста на Рот и се долепи до тялото на своя хелрен. Черните им коси се смесиха, неговата — права, нейната — на вълни. Господи, косата на Рот беше станала толкова дълга! Говореше се, че Бет харесвала дългите коси, така че Рот бе оставил своята да израсте.
Ви отново си избърса устата.
„Странно на какво са готови мъжете.“
Бет поклати глава.
— Ще ми се Джон да се премести при нас, в къщата. Не да спи на онзи фотьойл там, в кабинета… Твърде много време прекарва сам, а напоследък не се храни достатъчно. Освен това Мери казва, че изобщо не говори за случилото се с Тор и Уелси. Отказва да сподели какво изпитва с когото и да било.
— Не ме интересува за какво говори, стига само да отиде при проклетия доктор — изруга Рот и обърна поглед, скрит зад черните му очила, към Ви. — Как е другият ни пациент? По дяволите, започвам да си мисля, че няма да е лошо в къщата да заживее лекар.
Ви посегна към плика от „Арбис“ и извади втория сандвич.
— Ченгето се оправя. Според мен ще го изпишат до ден-два.
— Искам да знам какво са му направили. Скрайб Върджин не ми казва нищо по въпроса. И дума не обелва.
— Вчера се залових да проуча въпроса. Започнах с Летописите.
Които представляваха историята на вампирите в осемнайсет тома. Бяха написани на Древния език и можеха да приспят и слон. Проклетите книги бяха почти толкова интересни, колкото и инвентарният опис на някоя железария.
— Ако не открия нищо в тях, ще опитам и на други места. Сборниците с устни предания, които някой се е постарал да запише. Такива работи. Малко вероятно е подобно нещо да се случва за първи път през двадесетте хиляди години, откакто сме на тази планета. Смятам да посветя днешния ден на това.
Както обикновено, за него нямаше да има сън. Вече цяла седмица не бе спал и едва ли днес нещата щяха да са по-различни.
Осем дни безсъние определено не се отразяваха добре на умствените му способности. Без редовни порции сън мозъкът може да даде накъсо и да стане жертва на продължителна психоза. За учудване си беше, че все още не беше изперкал.
— Ви? — повика го Рот.
— Извинявай, какво?
— Добре ли си?
Вишъс заби зъби в сандвича с говеждо.
— Добре съм. Съвсем добре.
Когато нощта се спусна дванадесет часа по-късно, Ван Дийн паркира пикапа си под един явор на тихата спретната уличка. Положението никак не му харесваше.
На пръв поглед постройката от другата страна на моравата беше съвсем обикновена — поредната къща в не-знам-какъв-си стил в не-знам-кой-си квартал. Проблемът идваше от броя на колите, паркирани пред нея. Цели четири.
Бяха му казали, че ще се срещне с Хавиер насаме.
Без да слиза от пикапа, Ван изпитателно огледа мястото. Щорите бяха спуснати. Вътре горяха само две лампи. Осветлението на верандата не беше включено.
Твърде много зависеше от тази среща. Ако се заемеше с работата, която му предлагаха, можеше да зареже строежите, което щеше да намали амортизацията на тялото му. Освен това щеше да печели двойно повече, отколкото изкарваше сега, така че можеше да спести нещичко, с което да се издържа, когато вече няма да е в състояние да се бие.
Той слезе от колата и се отправи към верандата. Върху изтривалката под ботушите му бяха изрисувани бръшлянови листа — направо да те полазят тръпки.
Вратата се отвори, преди да успее да натисне звънеца. От другата страна стоеше Хавиер, едър и безцветен.
— Закъсня.
— А ти каза, че ще се срещнем насаме.
— Боиш се от малко компания?
— Зависи от компанията.
Хавиер се отдръпна от вратата.
— Защо не влезеш и не провериш сам?
Ван си остана върху изтривалката.
— Само да те предупредя, че казах на брат си къде отивам. Дадох му адреса и всичко останало.
— На кого от двамата — по-големия или по-малкия? — Хавиер се усмихна, когато Ван присви очи. — Да, знаем за тях. Както се изрази преди малко, адреси и всичко останало.
Ван пъхна ръка в джоба на анорака си. Сякаш само това чакаше, деветмилиметровият пистолет, който носеше, се плъзна в ръката му.
„Пари, мисли за парите.“
След миг каза на глас:
— Е, ще се залавяме ли за работа, или ще си чешем езиците на това течение?