— Не аз отказвам да вляза, синко.
Ван прекрачи прага, без да изпуска Хавиер от очи. Вътре беше студено, сякаш отоплението едва-едва работеше или пък къщата беше необитаема. Липсата на мебели навеждаше на второто предположение.
Хавиер посегна към задния си джоб и Ван се напрегна. Онова, което Хавиер извади, в действителност си беше същинско оръжие — десет чисто новички стодоларови банкноти.
— Е, споразумяхме ли се? — попита той.
Ван се огледа, после взе парите от ръката му и ги прибра.
— Да.
— Добре. Започваш тази вечер.
Хавиер се обърна и тръгна към вътрешността на къщата.
Ван го последва, все така нащрек, особено когато слязоха в мазето и видя в дъното на стълбището да ги чакат шестима мъже, които досущ приличаха на Хавиер. Те до един бяха високи, имаха бели коси и от тях се носеше миризма на старост.
— Май и ти имаш братя — нехайно подхвърли Ван.
— Не са ми братя. И не използвай тази дума тук. — Хавиер хвърли поглед към шестимата здравеняци. — Това са учениците ти.
Без чужда помощ, макар и под зоркия поглед на медицинска сестра в защитно облекло, Бъч се върна в леглото, след като най-сетне беше взел душ и се беше обръснал. Катетърът и системата вече ги нямаше, беше успял и добре да похапне. Освен това беше прекарал единадесет от последните дванадесет часа в непробуден сън.
Боже, най-после отново започваше да се чувства като човек, а бързината, с която се възстановяваше, беше истинско чудо.
— Справихте се отлично, господине — похвали го сестрата.
— Следваща спирка — олимпийските игри — отвърна той и придърпа завивките нагоре.
Когато сестрата си тръгна, Бъч погледна към Мариса. Тя седеше на второто болнично легло, което той беше настоял да донесат за нея, свела глава над бродерията в ръцете си. Откакто се беше събудил преди час, тя се държеше някак странно, сякаш на устните й напираха думи, които не знаеше как да изрече.
Очите на Бъч се плъзнаха от върха на русата й коса, по нежните й ръце и надолу към прасковената рокля, разпиляна върху импровизираното легло… после се върнаха обратно върху корсажа на роклята. Изящни копчета се спускаха по предницата му. Сигурно бяха поне стотина.
Внезапно Бъч почувства, че не го свърта на едно място, и се размърда. Усети, че си мисли колко ли време ще му отнеме да разкопчае всички перлени копчета.
Тялото му потръпна, а кръвта се стече между краката му и изду нощницата му.
Я виж ти. Май наистина беше по-добре.
И освен това беше такова гадно копеле!
Той се обърна с гръб към Мариса и затвори очи. Проблемът беше, че когато го направи, съвсем ясно си представи как я целува на верандата в дома на Дариъс през онази вечер миналото лято. По дяволите, картината беше толкова ярка, сякаш гледаше снимка. Той седеше, Мариса беше между краката му, а езикът му бе в устата й. Бяха се озовали на пода, когато столът под него се счупи…
— Бъч?
Той отвори очи и рязко се дръпна. Мариса се беше привела над него, така че лицето й беше на едно ниво с неговото. Ужасен, той хвърли поглед надолу, за да се увери, че чаршафите скриват онова, което се случваше между краката му.
— Да? — каза той толкова хрипливо, че се наложи да повтори. Гласът му открай време си беше дрезгав, но ако имаше нещо, от което съвсем пресипваше, то бе мисълта за секс. Особено с нея.
Очите й обходиха лицето му и той изпита неприятното чувство, че е като отворена книга за нея и че тя прониква до най-съкровените кътчета на сърцето му. Там, където страстта му към нея беше най-силна.
— Мариса, мисля, че ще е най-добре да поспя. Нали се сещаш, покой и всичко останало.
— Вишъс каза, че си идвал да ме видиш. След като Рот беше прострелян.
Бъч отново затвори очи. Първата му мисъл бе да измъкне задника си от проклетото легло, да намери съквартиранта си и да му дръпне един хубав бой. По дяволите, Ви…
— Аз не знаех — продължи Мариса и когато той отвори очи и я погледна, тя поклати глава. — Не знаех, че си идвал, докато Вишъс не ми каза снощи. Кого видя, когато дойде? Какво стана?
Не е знаела?
— Аз… ъъъ… отвори ми една прислужница. Качи се да провери и когато се върна, ми каза, че не приемаш посетители и че ще ми се обадиш. Когато не го направи… е, не възнамерявах да те преследвам или нещо такова.
Добре де… известно време я беше следил, но тя не знаеше за това, слава на бога. Освен, разбира се, ако онова копеле Ви, което не можеше да си държи езика зад зъбите, не й бе издрънкал и това. Кучи син!