— Все още е вътре в мен, Ви. Чувствам го. Усещам… вкуса му.
Ви го огледа от глава до пети, после се приближи и му протегна ръка.
— Останалата част от теб се възстановява. И то бързо.
Бъч пое ръката му и се надигна от пода.
— Може би, след като се махна от това място, двамата с теб ще открием истината. Освен ако вече не си…
— Все още не разполагам с нищо. Но не съм изгубил надежда.
— Е, значи си единственият.
Бъч разкопча ципа на сака, пусна чаршафа и нахлузи чифт боксерки. След това облече черен панталон и копринена риза.
Дрехите го накараха да се почувства като измамник, защото истината беше, че е болен, нечист, омърсен. Боже… какво се бе изляло от него, когато свърши? А и Мариса… поне беше измил ръцете й възможно най-бързо.
— Резултатите от изследванията ти са добри — каза Ви, преглеждайки болничния картон, който Хавърс беше метнал върху леглото. — Всичко изглежда наред.
— Преди около десет минути еякулирах черна сперма. Така че не всичко е наред.
Това жизнерадостно съобщение беше посрещнато с пълно мълчание. Ви надали щеше да е по-изумен, ако Бъч му беше стоварил някое кроше в носа.
— По дяволите — промълви Бъч, след като нахлузи чифт мокасини „Гучи“ и посегна към черното кашмирено сако. — Да се махаме оттук.
Докато се отправяха към вратата, погледът му се плъзна по леглото. След сексуалните му подвизи с Мариса чаршафите бяха на топка.
Той изруга и излезе в стаята за наблюдение, а след това последва Ви през някакво помещение, пълно с почистващи препарати. Щом се озоваха навън, двамата тръгнаха по коридора, минаха покрай някаква лаборатория и най-сетне стигнаха същинската клиника. Бъч надничаше във всяка от болничните стаи по пътя им, докато онова, което видя в една от тях, не го накара да се закове на място.
През стъклената врата зърна Мариса, приседнала на ръба на едно легло. С разпиляна около себе си прасковена рокля, тя държеше ръката на някакво момиченце и му говореше нежно, докато една жена, навярно майката на момиченцето, ги наблюдаваше от ъгъла.
Именно майката беше тази, която вдигна поглед. При вида на Бъч и Ви тя се сви, притисна евтиния си пуловер към тялото си и сведе очи към земята.
Бъч преглътна мъчително и продължи напред.
Вече чакаха пред асансьорите, когато той проговори:
— Ви?
— Да?
— Макар да не е нищо конкретно, все пак имаш някаква представа какво са ми сторили, нали?
Никой от двамата не погледна към другия.
— Може би. Но не тук, не сме сами.
Асансьорът дойде, разнесе се електронен звън и вратите се отвориха. Двамата се качиха, без да говорят.
Когато излязоха в нощта навън, Бъч отново се обади:
— Известно време кръвта ми беше черна, знаеш ли?
— В картона ти пишеше, че си е възвърнала нормалния цвят.
Бъч го улови за рамото и го накара да се обърне.
— Сега полулесър ли съм?
Ето. Беше го изрекъл на глас. Най-големия си страх, причината да избяга от Мариса, ада, с който щеше да му се наложи да живее оттук нататък.
Ви го погледна право в очите.
— Не.
— Откъде знаеш?
— Защото отказвам да го приема.
Бъч го пусна.
— Опасно е да живееш с глава, заровена в пясъка, вампире. Възможно е вече да съм един от враговете ти.
— Пълни глупости.
— Вишъс, може да съм…
Ви го сграбчи за реверите на сакото и го придърпа към себе си. Целият трепереше, а очите му искряха като кристали в мрака.
— Не си ми враг.
Обзет от гняв, Бъч го стисна за раменете толкова силно, че коженото яке се набръчка под пръстите му.
— Как можем да сме сигурни?
Ви оголи вампирските си зъби и изсъска, черните му вежди се сключиха заплашително. Бъч отвърна с не по-малка агресия, като се надяваше, дори се молеше да се сбият. Изпитваше неистово желание да удря и да го удрят, искаше му се кръв да облее и двамата.
Дълго останаха на ръба, вкопчени един в друг, напрегнали мускули и плувнали в пот.
После гласът на Вишъс се вряза между тях, хриплив и глух, сякаш гърлото му бе твърде свито, за да си поеме дъх:
— Ти си единственият ми приятел. Никога не би могъл да бъдеш мой враг.