Когато свърши с четенето, председателят вдигна глава и продължи:
— Според утвърдените правила на Съвета на принцепсите, внасям искането за обсъждане.
Предупредителни камбани зазвънтяха в главата на Мариса, когато погледът й обходи стаята. Шест от присъстващите на днешното заседание бяха жени, но Мариса бе единствената, която предлаганата заповед щеше да засегне. Въпреки че някога беше шелан на Рот, той никога не я бе взел за своя жена, така че тя си оставаше необвързана.
Докато в библиотеката се надигаше вълна на одобрение, Мариса погледна към брат си. Хавърс щеше да получи пълна власт над нея. Хитър ход от негова страна, без съмнение.
Ако той станеше неин попечител, тя нямаше да има правото да напуска къщата без негово разрешение. Нямаше да може да остане член на Съвета, ако той не беше съгласен. Нямаше да й бъде разрешено да ходи никъде, нито да прави каквото и да било, защото на практика щеше да се превърне в негова собственост.
Не съществуваше особена надежда Рот да отхвърли искането, ако Съветът го одобреше. Като се имаше предвид положението с лесърите, нямаше никаква рационална причина за налагането на вето и макар по закон никой да не можеше да свали Рот от престола, липсата на доверие в неговото водачество можеше да доведе до гражданско неподчинение. А това беше последното, от което расата им се нуждаеше в този момент.
Добре, че Ривендж го нямаше — поне тази вечер не можеха да сторят нищо. Отколешните правила на Съвета повеляваха, че макар право на глас да имат единствено представителите на шестте рода основоположници, може да се гласува само в присъствието на всички членове на Съвета. Ето защо, въпреки че и шестте най-стари рода бяха представени тази вечер, въпросът не можеше да бъде решен поради отсъствието на Рив.
Докато членовете на Съвета ентусиазирано обсъждаха искането, Мариса поклати глава. Как можа Хавърс да разбуни този кошер! И то без никакъв повод, тъй като между нея и Бъч нямаше нищо. По дяволите, трябваше да поговори с брат си и да го убеди да се откаже от това абсурдно предложение. Да, убийството на Уелесандра беше истинска трагедия, но да принудят всички жени да се крият, би било стъпка назад.
Завръщане към средновековните нрави, когато жените прекарваха живота си далеч от чуждите очи, и бяха по-скоро вещи, отколкото личности.
С кристална яснота Мариса си представи момиченцето със счупения крак и неговата майка. Онова, което Хавърс предлагаше, бе не просто потисническо, но и опасно, ако някое семейство се озовеше под контрола на погрешния хелрен. От гледна точка на закона, попечителят на жена в изолация можеше да прави с нея каквото си поиска и никой не можеше да му потърси сметка.
Ван Дийн се намираше в мазето на друга къща, в друг квартал на Колдуел. В устата му имаше свирка, погледът му следеше движенията на светлокосите мъже пред него. Шестимата му „ученици“ бяха застанали в редица, с леко присвити колене и вдигнати юмруци, и нанасяха мълниеносни удари ту с лявата, ту с дясната ръка. Въздухът беше пропит със сладникавия им мирис, но Ван Дийн беше свикнал с него и не го усещаше.
Наду свирката два пъти. Като един, шестимата мъже вдигнаха и двете си ръце, сякаш сграбчваха главата на невидимия противник като баскетболна топка, и започнаха да нанасят удари с дясното си коляно. Ван отново наду свирката и те смениха крака.
Неприятно му беше да го признае, защото това означаваше, че вече е минал разцвета на силите си, но да обучава други мъже да се бият, беше много по-лесно, отколкото сам да излезе на ринга. Така че наистина оценяваше възможността, която му се беше открила най-неочаквано.
Пък и се оказа, че го бива в преподаването. Освен това тези гангстери усвояваха бързо и удряха здраво, така че задачата му още повече се улесняваше.