А те определено бяха гангстери. Носеха еднакви дрехи. Боядисваха косите си в един и същи цвят. Използваха едни и същи оръжия. Далеч не толкова очевидни бяха целите им. Тези момчета притежаваха желязната дисциплина на войници. Нищо общо с немарливостта, която повечето улични бандити прикриваха с глупашко перчене и куршуми. По дяволите, приличаха на служители на някаква специална държавна агенция. Бяха организирани в отряди. Екипировката им беше първокласна. Самоотвержеността им — забележителна. Освен това бяха страшно много.
Ван беше започнал едва преди седмица, като водеше курсове по пет часа на ден и всеки път учениците му бяха различни. Шестимата пред себе си, например, виждаше едва за втори път.
Само че защо им трябваше на федералните да използват такъв като него за обучение?
Той наду свирката продължително, за да ги накара да спрат.
— Това е всичко за днес.
Те развалиха строя и отидоха да вземат саковете с екипировката си. Не казаха нищо. Не общуваха помежду си. Нямаше и помен от обичайното перчене и грубоватите шеги, типични за група мъже.
Докато излизаха един по един, Ван бръкна в своя сак и извади бутилка вода. Отпи няколко глътки, като си мислеше, че трябва да тръгва. След час го очакваше битка в другия край на града. Нямаше да има време да хапне нещо, но и без това не беше гладен.
Той си облече якето, изкачи на бегом стълбите, извеждащи от мазето, и направи една бърза обиколка на къщата. Беше празна. Нямаше никакви мебели. Нито храна. Абсолютно нищо. Всички останали къщи, в които беше преподавал досега, бяха съвсем същите. Кухи фасади, които отвън изглеждаха жизнерадостно нормални.
Дяволски странно.
Излезе навън, като не пропусна да заключи след себе си, и се отправи към пикапа си. Всеки ден се бяха срещали на различно място и той подозираше, че и занапред ще е така. Всяка сутрин, точно в седем часа, му съобщаваха новия адрес по телефона и той тръгваше. Часовете, в които преподаваше смесица от различни бойни изкуства, траеха по сто и двайсет минути, след което пристигаше нова група ученици. Програмата се спазваше съвършено точно.
А може би бяха някаква паравоенна групировка?
— Здравей, синко.
Ван се вцепени за миг, после погледна над капака на автомобила. От другата страна на улицата беше паркиран миниван и до него, небрежно облегнат като домакиня, която се кани да откара децата си на футболната им тренировка, стоеше Хавиер.
— Какво има? — попита Ван.
— Справяш се добре с учениците — отвърна Хавиер. Студената му усмивка прекрасно подхождаше на също толкова студените му бледи очи.
— Благодаря. Трябва да вървя.
— Само за момент — спря го Хавиер и Ван усети как настръхва, когато онзи се отдръпна от колата и пресече улицата. — Е, синко, мислех си, че може би ще поискаш да се обвържеш по-тясно с нас.
По-тясно, а?
— Съжалявам, нямам желание да се забърквам в престъпна дейност.
— Защо мислиш, че онова, което вършим, е незаконно?
— Я стига, Хавиер. Веднъж вече съм бил в затвора. Беше отегчително.
Хавиер мразеше, когато Ван се обръщаше към него толкова свойски, затова го правеше при всеки удобен случай.
— А, да, онази банда за кражба на коли, с която си се движил известно време. Бас държа, че брат ти ти е чел доста конско по този въпрос, нали? Нямам предвид онзи брат, с когото сте крали заедно. Говорех за съвестния член на семейството. Онзи, който съблюдава законите. Ричард, нали така?
Ван се намръщи.
— Слушай какво ще ти кажа. Ти няма да замесваш семейството ми в това, а в замяна аз няма да пропея пред ченгетата и да им издам местонахождението на къщите, които използвате. Така де, сигурен съм, че момчетата от полицейското управление с огромно удоволствие ще заповядат на неделна вечеря. Хич няма и да чакат втора покана.
„Да те видим сега“, помисли си Ван, когато лицето на Хавиер придоби безстрастно изражение. После обаче копелето се усмихна.
— Чуй пък аз какво ще ти кажа. Мога да ти направя уникално предложение.
— Нима?
— Абсолютно.
Ван поклати глава с безразличие.
— Не е ли малко рано да ми предлагате да ме посветите в тайните си? Ами ако се окаже, че не заслужавам доверие?
— Няма такава опасност.
— Вярата ти в мен е направо трогателна, но отговорът ми си остава „не“. Съжалявам.