И наистина, след малко той започна:
— Слушай, братко…
— Точно сега никак не съм в настроение за гости.
— Знам. Затова ме помолиха да дойда.
Ви го погледна над отворения лаптоп.
— И кои точно са „те“? — попита, макар че много добре знаеше.
— Братството се безпокои за теб. Напоследък си ужасно изнервен, Ви. Напрегнат си като струна и не се опитвай да отричаш. Всички го забелязват.
— А, значи Рот те е помолил да се правиш на психотерапевт, така ли?
— Направо ми нареди. Но аз така или иначе бях тръгнал насам.
Ви потърка очи.
— Добре съм.
— Няма нищо лошо в това, да не си добре.
Как ли пък не!
— Ако нямаш нищо против, бих искал да претършувам този компютър.
— Ще дойдеш ли за Последното хранене?
— Аха. Защо не. Друг път.
Ви отново се залови да преглежда съдържанието на лаптопа. Докато се взираше в монитора, разсеяно забеляза, че дясното му око, онова с татуировките, беше започнало да играе, сякаш клепачът му даваше на късо.
Два масивни юмрука се подпряха на бюрото и Рейдж доближи лице до неговото.
— Или ще се появиш доброволно, или аз ще те замъкна насила.
Вишъс го изгледа свирепо, но синьо-зелените очи на Рейдж не трепнаха и той продължи да се взира надвесен в него. А, значи щяха да си поиграят на надглеждане, така ли?
„Да ти го начукам“, помисли си Ви.
Само че в крайна сметка победител излезе Рейдж. След няколко секунди Вишъс сведе поглед към лаптопа, преструвайки се, че просто иска да провери нещо.
— Оставете ме на мира. Бъч ми е съквартирант, нормално е да ме боли заради него. Не е кой знае…
— Фюри ни каза, че виденията ти са спрели.
— Боже! — Ви рязко се изправи, бутна Рейдж настрани и закрачи из стаята. — Това шибано дрън…
— Ако от това ще ти олекне, Рот не му остави кой знае какъв избор.
— Искаш да кажеш, че е измъкнал информацията насила?
— Хайде де, Ви. Сякаш ти не си ми помагал, когато аз съм изперквал. Това с нищо не е по-различно.
— Различно е, и още как!
— Защото става дума за теб?
— Как позна!
Просто не бе в състояние да говори за това. Той, който знаеше шестнадесет езика, не можеше да намери думи, с които да изрази страха си за бъдещето — своето, на Бъч, на цялата раса. Виденията, които получаваше за бъдещето, открай време му лазеха по нервите, но освен това му носеха и някакво спокойствие. Дори и да не харесваше онова, което предстоеше, то никога досега не го беше хващало неподготвен.
Рейдж сложи ръка на рамото му и Ви подскочи.
— Последното хранене, Вишъс. Ако не се появиш, ще те завлека насила.
— Окей. Разбрах. А сега се пръждосай.
Щом Рейдж си тръгна, Ви отново седна пред лаптопа. Само че, вместо да се върне във виртуалния свят, той избра новия номер на Бъч.
— Здрасти, Ви — изхриптя ченгето в слушалката.
— Здрасти.
Ви закрепи телефона между ухото и рамото си и си наля малко водка. Докато бистрата течност се изливаше в чашата, от другата страна на линията се разнесе шумолене, сякаш Бъч се обръщаше в леглото или си сваляше сакото.
Дълго време останаха така, смълчани от двете страни на линията, която ги свързваше.
Най-накрая Ви не издържа и попита:
— Искаше ли да бъдеш с тях? Чувстваш ли се така, сякаш трябва да си с тях?
— Не знам.
Дълбоко поемане на въздух, последвано от дълго бавно издишване.
— Няма да те лъжа — продължи Бъч. — Усетих ги. Почувствах присъствието им. Но когато погледнах в очите на онзи лесър, исках само да го унищожа.
Ви надигна чашата си. Водката изгори гърлото му по възможно най-приятния начин.
— Как се чувстваш сега?
— Не много добре. Повдига ми се. Сякаш съм изгубил твърдата почва под краката си.
Нова доза мълчание. Наруши го Бъч.
— Това ли видя? В началото, когато каза, че било предопределено да се присъединя към Братството… защото ме видя с Омега ли беше?
— Не, видях нещо друго.
Макар че след всичко станало Ви изобщо не можеше да си представи как би могло да се стигне до онова, което му се беше присънило. Във видението му двамата с Бъч бяха високо в небето, голи, с тела, преплетени едно в друго и брулени от леденостуден вятър.