— Мариса? Погледни ме.
Тя вдигна глава. Господи, Рот си беше съвсем същият — лицето му беше прекалено сурово, за да е истински красиво, а тъмните очила му придаваха заплашителен вид. Някак между другото, Мариса забеляза, че косата му е много по-дълга отпреди и стига почти до кръста му.
— Радвам се, че дойде при нас.
Тя се прокашля.
— Ще съм ви задължена, ако ми позволите да остана тук за кратко.
— Къде са нещата ти?
— Вкъщи… в къщата на брат ми… ъъъ… на Хавърс. Когато се върнах от Съвета на принцепсите, заварих всичко, което притежавам, прибрано в кашони. Но може да си останат там, докато реша къде…
— Фриц! — повиши глас Рот и когато догенът се появи тичешком, нареди: — Отиди у Хавърс и донеси нещата й. Вземи лекотоварния автомобил и нека някой да дойде с теб да ти помогне.
Фриц се поклони и се отдалечи по-бързо, отколкото можеше да се очаква от един възрастен доген.
Мариса се опита да намери подходящите думи.
— Аз… аз…
— Ще ти покажа стаята ти — каза Бет. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.
И тя я поведе към широкото стълбище. Докато се изкачваха, Мариса хвърли поглед през рамо. Стиснал зъби, Рот имаше толкова безмилостно изражение, че тя се закова на място.
— Сигурен ли си? — попита го тя и той придоби още по-свиреп вид.
— Брат ти притежава забележителната дарба да ме изкарва извън нерви.
— Не искам да ви създавам неудобства.
Рот изобщо не й обърна внимание.
— Заради Бъч е, нали? Ви ми каза, че си отишла в стаята му и си го върнала от оня свят. Нека позная — на Хавърс никак не му е харесала близостта ти с нашия човек.
Неспособна да говори, Мариса кимна.
— Както казах, брат ти адски ми лази по нервите. Бъч е наше момче, дори и да не е член на Братството. Всеки, който държи на него, държи и на нас. Така че, що се отнася до мен, можеш да останеш тук до края на живота си.
С тези думи Рот заобиколи стълбището, като не спираше да ругае:
— Проклетият му Хавърс. Шибан идиот! Ще потърся Ви, за да му кажа, че си тук. Бъч го няма, но Ви ще знае къде да го открие.
— О, не… няма нужда да…
Рот нито спря, нито забави крачка, което й напомни, че никой не може да казва на краля какво да прави. Дори и ако искаше да му каже да не се тревожи.
— Е — промърмори Бет, — поне в момента не е въоръжен.
— Учудена съм, че толкова го е грижа.
— Шегуваш ли се? Та това е отвратително. Да те изхвърли на улицата точно преди изгрев-слънце! Както и да е, нека ти помогна да се настаниш.
Бет я дръпна лекичко, но Мариса стоеше като закована.
— Ти ме посрещна толкова любезно. Как може да си толкова…
— Мариса — прекъсна я Бет, тъмносините й очи гледаха сериозно. — Ти спаси онзи, когото обичам. Когато го простреляха и моята кръв не беше достатъчно силна, ти му спаси живота, като му даде да пие от китката ти. Така че нека да сме наясно за едно — няма абсолютно нищо, което не бих направила за теб.
Когато слънцето изгря и лъчите му нахлуха в апартамента, Бъч се събуди, възбуден и потриващ бедра в събраните на топка сатенени чаршафи. Тялото му беше плувнало в пот, кожата му беше свръхчувствителна, ерекцията му пулсираше.
Замаян, неспособен да разграничи действителност от фантазия, той посегна надолу. Разкопча колана си. Проправи си път през панталона и боксерките.
Образът на Мариса изпълваше съзнанието му, половината от картините бяха плод на съня, в чиято опияняваща прегръдка се намираше допреди малко, другата половина на спомените. Той се сля с ритъма на ръката си, без да е сигурен дали усеща собствения си допир… Може би беше тя… Господи, как искаше да е тя!
Очите му се притвориха, гърбът му се изви в дъга.
„О, господи! Толкова е хубаво.“
В този миг се събуди.
Когато осъзна какво прави, се вбеси. Сърдит на себе си и на всичко, което се случваше, той изля целия си гняв върху себе си — ръката му стана груба, от устните му се откъсна проклятие и той свърши. Не можеше да го нарече оргазъм. По-скоро и членът му беше изругал заедно с него.
Скован от ужас, той събра сили и сведе поглед надолу.
И се отпусна облекчено на леглото. Поне едно нещо отново беше нормално.
След като си събу панталона и се забърса с боксерките, Бъч отиде в банята и пусна душа. Докато стоеше под струята, мислеше единствено за Мариса. Тя му липсваше, жадуваше я толкова силно, че чак го болеше. Раздираше го неутолимо желание, като онова, с което трябваше да се пребори миналата година, когато отказа цигарите.