Само че за това още не беше измислена лепенка.
Когато излезе от банята, увил кърпа около кръста си, чу мобилният телефон да звъни. Разрови възглавниците и най-сетне го намери.
— Да, Ви? — изскрибуца той в слушалката.
Както всяка сутрин, и сега гласа му никакъв го нямаше — звучеше като двигател на кола, който отказва да запали. Ето още едно нещо, което си беше нормално.
— Мариса се премести при нас.
— Какво? — Бъч се отпусна на матрака. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Хавърс я е изритал от къщата си.
— Заради мен?
— Аха.
— Мръсно копеле…
— Тя е в имението, така че е на сигурно място. Обаче е адски разстроена.
Последва дълга пауза.
— Ченге? Там ли си, мой човек?
— Да.
Бъч се излегна назад. И усети, че бедрата му потръпват от нуждата да стигнат до нея.
— Е, както казах, тя е добре. Искаш ли да ти я доведа тази вечер?
Бъч закри очите си с длан. Мисълта, че някой я беше наранил по какъвто и да било начин, го влудяваше. Толкова, че беше готов да убие някого.
— Бъч? Ало?
Мариса се намести в леглото с балдахин и придърпа завивките до брадичката си. Искаше й се да не е гола, но проблемът беше, че нямаше никакви дрехи.
Въпреки че тук нямаше кой да я безпокои, голотата я караше да се чувства… неудобно. Беше позорно, макар че никой никога нямаше да научи.
Тя се огледа. Стаята, в която я бяха настанили, беше прекрасна. Издържана в синьо и украсена с идиличен мотив, който се повтаряше навсякъде — по стените, по завесите, върху завивките и дори върху тапицерията на стола.
Знатната дама и коленичилият пред нея поклонник определено не бяха това, което Мариса би искала да вижда около себе си. Двамата френски влюбени й действаха угнетяващо, образите им се забиваха в съзнанието й като отривисти ноти, които описваха онова, което двамата с Бъч нямаха.
За да разреши този проблем, Мариса загаси осветлението и затвори очи. Ефектът беше мигновен — хаотичното стакато утихна като по чудо.
Каква бъркотия само! А и не можеше да не се зачуди какво още ще се обърка. Фриц и двама други догени бяха отишли да приберат вещите й от къщата на брат… не, от къщата на Хавърс и част от Мариса очакваше да се завърнат с празни ръце. Нищо чудно междувременно Хавърс да бе решил да се отърве от нещата й. Така, както беше сторил с нея.
Докато лежеше в мрака, тя се зае да пресява отломките от живота си, опитвайки се да прецени какво все още може да бъде използвано и с какво ще трябва да се прости завинаги. Откри единствено потискащи вехтории, бъркотия от нещастни спомени, които никак не й помагаха да реши накъде да поеме. Нямаше никаква представа нито какво иска да прави, нито къде би могла да отиде.
Което си беше съвсем в реда на нещата. Та тя беше прекарала три столетия в очакване и с надеждата някой мъж да я забележи. Три столетия, в които се опитваше да угоди на глимерата. Три столетия, през които отчаяно се беше старала да бъде нечия сестра, нечия дъщеря, нечия шелан. Всички тези налагани й отвън очаквания бяха физичните закони, управлявали нейния свят досега, по-всеобхватни и неотменни дори от гравитацията.
И докъде я бяха довели опитите й да ги спазва? Дотам да остане сама — без семейство, без партньор и отритната от обществото.
Много добре тогава — отсега нататък вече нямаше да се опитва да търси смисъла на нещата извън себе си. Може и да нямаше представа коя е, но по-добре беше да се лута объркана, отколкото да позволи на обществото завинаги да я оплете в задушаващите си мрежи.
Телефонът до леглото иззвъня и Мариса подскочи. Не искаше да вдига, но той явно нямаше да спре, така че тя най-сетне вдигна слушалката ако не за друго, то за да го накара да замълчи.
— Ало?
— Господарке? — разнесе се почтителният глас на един доген. — Търси ви господарят Бъч. Ще приемете ли обаждането?
Страхотно, няма що! Значи беше научил.
— Господарке?
— Ъъъ… да, да, ще го приема.
— Много добре. Освен това му дадох директния ви номер. Изчакайте един момент.