От слушалката долетя изщракване, последвано от характерния дрезгав глас.
— Мариса? Добре ли си?
Ни най-малко, помисли си тя, но това не му влизаше в работата.
— Добре съм, благодаря. Бет и Рот ме посрещнаха много топло.
— Слушай, трябва да те видя.
— Така ли? Да разбирам ли, че всичките ти проблеми са се изпарили като по чудо? Сигурно си страшно доволен, че отново си напълно здрав. Поздравления.
Бъч изруга.
— Безпокоя се за теб.
— Много мило от твоя страна, но…
— Мариса…
— … не бихме искали да бъда изложена на опасност, нали?
— Слушай, аз само…
— Така че е по-добре да стоиш настрани, за да не пострадам.
— По дяволите, Мариса. По дяволите цялата шибана история.
Мариса затвори очи, сърдита на света и на Бъч, и на брат си, и на себе си. А тъй като и той беше започнал здравата да се ядосва, разговорът заплашваше да стане взривоопасен.
— Оценявам загрижеността ти, но съм добре — каза тя, овладявайки гласа си.
— Ама че шибана…
— Да, мисля, че това добре описва положението. Дочуване, Бъч.
Едва когато затвори, си даде сметка, че цялата трепери. Телефонът иззвъня почти моментално и тя го изгледа яростно, преди да се пресегне и с едно мълниеносно движение да изтръгне кабела от стената.
След това се намести обратно под завивките, обърна се на една страна и се сви на кълбо. Ясно беше, че няма да може да заспи, но все пак затвори очи.
Докато лежеше ядосана в мрака, Мариса стигна до едно заключение. Въпреки че всичко беше… шибано според цветистото описание на Бъч, поне едно нещо беше сигурно — гневът определено беше за предпочитане пред пристъпите на паника.
Двадесет минути по-късно, нахлупил ниско шапката на „Ред Сокс“ и скрил очите си зад чифт тъмни очила, Бъч се приближи до една тъмнозелена хонда „Акорд“ и се огледа първо наляво, а после надясно. Уличката беше пуста, сградите наоколо нямаха прозорци, по съседната Девета улица не минаваха коли.
Той се наведе, вдигна един камък от земята и строши прозореца откъм шофьорското място. Алармата запищя като полудяла и Бъч побърза да се отдръпне в сенките. Никой не се появи и след малко пронизителните звуци утихнаха.
Не беше крал кола от шестнадесетгодишен, когато се занимаваше с дребни престъпления из бедняшките квартали на Бостън, но имаше чувството, че е било вчера. Най-спокойно отиде до колата, отвори вратата и се настани зад волана. Следващата операция извърши бързо и успешно — доказателство, че дарбата за престъпления, също както и бостънският му акцент, никога не го бяха изоставили напълно. Той свали таблото. Намери жиците. Допря ги и… готово.
След това събори парчетата стъкло навън и потегли. Тъй като коленете му бяха свити почти до гърдите, натисна лоста на седалката и я бутна назад, после небрежно подпря ръка на прозореца, сякаш просто се наслаждаваше на ранната пролет, и отпусна гърба си.
Когато стигна до знака „Стоп“ в края на уличката, включи мигача и спря — безпрекословното спазване на правилата за движение по пътищата беше от жизненоважно значение, когато човек се намираше в краден автомобил и нямаше документи за самоличност.
Когато сви наляво и пое по Девета улица, Бъч почувства внезапен прилив на съжаление към нещастника, когото беше прецакал така. Никак не беше забавно да ти отмъкнат колата и още на първия червен светофар той отвори жабката. Хондата беше регистрирана на името на някоя си Сали Форестър, улица „Барнстейбъл“ №1247.
Бъч се зарече да й върне колата възможно най-скоро, като освен това й остави и някоя и друга хилядарка заради причиненото неудобство, както и за да плати счупения прозорец.
И като стана дума за счупени неща… той наклони огледалото за обратно виждане към себе си. Боже, изглеждаше ужасно! Имаше нужда от бръснене, а и следите от побоя все още си личаха. Проклинайки, той намести огледалото обратно, така че да не му се налага да гледа грозната си мутра.
За съжаление, все още можеше да си я представи съвсем ясно.
Докато излизаше от града в откраднатата хонда на Сали Форестър, с физиономия, която приличаше на боксова круша, той изведнъж се видя отстрани. Вярно, че и преди беше прекрачвал границата между добро и зло. Винаги беше готов да извърти правилата, така че да съвпаднат с неговите цели. Не се церемонеше много-много със заподозрените и понякога се правеше, че не забелязва някои неща, ако така можеше да се сдобие с информацията, която му трябваше. Вземал беше наркотици дори след като стана полицай… поне докато окончателно не се отказа от кокаина.