Беше вече до вратата, когато нейният глас го спря:
— Бъч?
— Да?
— Не мисля, че си слаб.
Той се намръщи, чудейки се откъде пък се беше взело това.
— Нито пък аз. Спи спокойно, красавице. Ще се видим скоро.
Останала сама, Мариса зачака гладът й да стихне и той наистина отмина. Което й вдъхна надежда. С всичко, което се случваше в момента, би се радвала да отложи храненето още малко. Подобна близост с Ривендж й се струваше някак нередна.
18.
Ван подкара към центъра на града, докато над Колдуел падаше нощ. Напусна шосето и пое по разнебитения, осеян с дупки път, който минаваше под големия мост. Паркира до един стълб, върху който с оранжева боя беше написано F-8, слезе от пикапа и се огледа.
Над главата му трафикът бучеше неспирно, тежки камиони минаваха с гръм и трясък, от време на време изсвирваше клаксон. Тук долу реката вдигаше почти толкова шум, колкото и колите горе. Това беше първият ден за тази година, в който се усещаше наближаването на пролетта, и Хъдсън течеше забързано, придошла от топящите се снегове. Тъмносивите й води приличаха на разтопен асфалт. И миришеха на пръст.
Застанал нащрек, Ван се огледа на всички страни. Да слезе под моста, и то сам, определено не беше добра идея. Особено сега, когато последните лъчи на слънцето бързо гаснеха.
По дяволите, изобщо не трябваше да идва. Той се обърна към пикапа.
В този миг Хавиер излезе от сенките.
— Радвам се, че дойде, синко.
Ван положи усилие да преглътне изненадата си. Мамка му, този тип беше като привидение.
— Не можехме ли да го направим по телефона? — Гласът му прозвуча нерешително и той се ядоса на себе си. — Имам сума ти неща за вършене — добави той.
— Искам да ми помогнеш за нещо.
— Казах ти, че не проявявам интерес.
Хавиер се подсмихна.
— Да, така беше.
Разнесе се хрущене на автомобилни гуми върху чакъл и Ван погледна наляво. Един златист, невзрачен миниван тъкмо спираше до него.
Без да изпуска Хавиер от поглед, Ван пъхна ръка в джоба си и постави пръст върху спусъка на деветмилиметровия си пистолет. Ако смятаха да му видят сметката, нямаше да се даде без бой.
— На задната седалка има нещо за теб, синко. Хайде, иди виж.
Настъпи пауза.
— Да не те е страх?
— Майната му! — изруга Ван и отиде до колата, готов да извади пистолета си веднага щом се наложи.
Отвори вратата и отскочи назад. Вътре, завързан с найлоново въже и тиксо на устата и очите, лежеше брат му Ричард.
— Боже, Рич…
Ван посегна към него, но в същия миг чу как някой запъва ударника на пистолет. Погледна към мястото на шофьора и видя, че светлокосото копеле зад волана беше насочило четиридесеткалибров „Смит енд Уесън“ право към главата му.
— Бих искал да размислиш над предложението ми — каза Хавиер.
Седнал зад волана на хондата на Сали Форестър, Бъч изруга, когато зави на червено и видя патрулната кола, паркирана пред „Стюартс“, на ъгъла на „Фрамингам“ и „Холис“. Мамка му. Трудно беше да си спокоен, докато се разкарваш с крадена кола и две хилядарки в брой у себе си.
Добре, че имаше подкрепление, Ви идваше след него с кадилака.
Точно девет минути и половина по-късно стигнаха до къщичката на Сали Форестър на улица „Барнстейбъл“. След като загаси фаровете и спря хондата, Бъч угаси двигателя, разделяйки двете жици. Къщата беше тъмна, така че той отиде до входа, пъхна плика с парите в отвора на пощенската кутия и пое към мястото, където Ви го чакаше в кадилака. Не се тревожеше, че може да го видят — ако някой решеше да задава въпроси, Ви просто щеше да изтрие спомените му и готово.
Тъкмо се качваше в колата, когато усети как го обзема познато чувство, и се вцепени.
Без никаква видима причина тялото му зазвъня — това бе единственият начин, по който можеше да го опише. Сякаш в гърдите му имаше мобилен телефон.
Надолу… трябваше да продължи надолу по улицата.
О, господи… там имаше лесъри.
— Какво има, ченге?
— Усещам ги. Наблизо са.
— Да се позабавляваме тогава.
Вишъс излезе иззад волана и затвори вратата. Когато и Бъч стори същото, той включи алармата и фаровете на кадилака светнаха за миг, после отново угаснаха.
— Не му се противи, ченге. Нека видим какво ще стане.