Бъч тръгна по улицата. После се затича.
Рамо до рамо, двамата бягаха в сенките на тихия квартал, като внимаваха да се държат настрани от светлината, хвърляна от уличните лампи и верандите на къщите. Минаха през нечий заден двор. Заобиколиха един басейн. Промъкнаха се покрай някакъв гараж.
Кварталът ставаше все по-противен. Залаяха кучета. Подмина ги кола с угасени фарове, от която на високи децибели се разнасяше рап. Стигнаха до една изоставена къща. До нея имаше незастроен парцел. Най-сетне се озоваха пред полусрутена двуетажна сграда от седемдесетте години, оградена от триметрова дървена ограда.
— Тук — каза Бъч, докато се оглеждаше за порта.
— Дай да ти помогна, ченге.
Бъч улови ръба на оградата и се оттласна от земята с помощта на Вишъс, който го прехвърли с такава лекота, сякаш вдигаше лист хартия. Бъч се приземи меко от другата страна и приклекна.
Ето ги. Трима лесъри. Двама от тях тъкмо извличаха от къщата един цивилен вампир.
Кръвта на Бъч кипна. Беше бесен заради онова, което му бяха сторили, разяждан от тревогата си за Мариса, завинаги уловен в капана на човешкото си тяло — всичко това клокочеше в него и лесърите бяха съвършената мишена, върху която да го излее.
Само че в този миг Ви се материализира до него и го улови за рамото. Бъч рязко се обърна, с намерението да му каже да се разкара, когато Вишъс изсъска в ухото му:
— Няма да те спирам. Само гледай да не вдигаш шум. Тук отвсякъде могат да ни видят, а без Рейдж до себе си, ще трябва да насоча цялото си внимание към битката. Няма да мога да използвам мис, за да се прикрием.
Бъч го изгледа продължително, осъзнал, че за първи път му дават зелена светлина да се бие.
— Защо го правиш?
— Трябва да сме сигурни на чия страна си — отвърна Ви и извади един кинжал. — Това е начин да проверим. Двамата с цивилния са за мен, ти се погрижи за третия.
Бъч кимна и се хвърли напред. Силен грохот отекна в главата му и изпълни цялото му тяло. Докато се насочваше към противника си, лесърът изведнъж се обърна, сякаш беше чул стъпките му, и по лицето му се изписа… раздразнение.
— Крайно време беше подкрепленията да се появят! — заяви убиецът и се обърна към къщата. — Вътре има две женски. Русата е много бърза, така че искам да я…
Бъч го събори изотзад и стисна главата и раменете му в желязна хватка. Беше като обяздване на див кон. Освирепял, лесърът опита да се обърне, мъчейки се да докопа крака или ръката му, а когато не успя, се блъсна в къщата с такава сила, че алуминиевата й облицовка хлътна под тежестта на двете тела.
Бъч обаче не го пускаше. Едната му ръка притискаше гърлото на копелето, а другата се беше вкопчила в китката му и я дърпаше назад. За да се задържи още по-здраво, Бъч обви крака около бедрата на лесъра, сключи глезени и стисна с всичка сила.
Отне известно време, но усилието и недостигът на въздух най-сетне забавиха движенията на лесъра.
Само че, докато коленете на убиеца започнат да омекват, Бъч вече бе разбрал точно как се чувства една топка за пинбол. Бяха го блъскали в стената на къщата, после в касата на вратата, а сега бяха в коридора и лесърът го размяташе напред-назад в тясното пространство. Мозъкът му се лашкаше в черепа, вътрешностите му сигурно приличаха на бъркани яйца, но той за нищо на света нямаше да охлаби хватката си. Колкото повече забавеше лесъра, толкова по-голям беше шансът на двете жени да избягат.
Мамка му, сега пък сякаш се бяха качили на въртележка, от онези, които те носят във всички посоки. Светът се завъртя пред очите му, а когато се приземиха, Бъч се оказа затиснат от противника си.
Гадна работа. Сега той беше този, който не можеше да си поеме дъх.
Бъч протегна крак, оттласна се от стената и успя да изпълзи изпод лесъра. За съжаление, копелето реагира мълниеносно, завъртя се и двамата се затъркаляха по отвратителния оранжев килим. Най-сетне силата на Бъч се изчерпи.
Почти без усилие убиецът го преметна, така че сега двамата бяха лице в лице, и го приклещи под себе си.
Окей… сега беше моментът Ви да му се притече на помощ.
В този миг лесърът сведе поглед надолу и когато срещна очите на Бъч, всичко сякаш замря. Просто спря.
Двамата отново бяха вкопчени в желязна хватка, но този път тя беше различна — не на телата, а на погледите им. И макар Бъч да беше затиснат от противника си, целият контрол бе у него. Лесърът беше напълно вцепенен и без да се замисли, Бъч се довери на инстинкта си, който му каза да отвори уста и да си поеме бавно дъх.