Само че онова, което вдиша, не беше въздух. Онова, което всмукваше, беше лесърът. Поемаше го в себе си. Поглъщаше го. Точно както на уличката онази вечер, само че този път никой не го прекъсна. Той продължи да вдишва, сякаш никога нямаше да спре, докато черната сянка, излизаща от очите, носа и устата на убиеца, бавно се вливаше в него.
Бъч се почувства като балон, пълен със смог. Почувства се така, сякаш беше приел ролята на врага.
Когато всичко свърши, убиецът се превърна в прах, фина, сива пепел, която се посипа по лицето и тялото на Бъч.
— Майко мила!
Обзет от отчаяние, Бъч погледна към вратата. Ви стоеше на прага, вкопчен в дървената каса с такъв вид, сякаш тя беше единственото, което го държеше да не падне.
— О, боже!
Бъч се обърна на една страна и грозният килим го одраска по бузата. Ужасно му се повдигаше, а гърлото му пареше така, сякаш часове наред се беше наливал с уиски. Но най-страшното беше, че злото отново бе в него и пълзеше във вените му.
Когато си пое дъх и усети миризмата на бебешка пудра, веднага разбра, че идва от него, а не от останките на лесъра.
— Ви… — отчаяно каза той. — Какво беше това?
— Не знам, ченге. Нямам никаква представа.
Двадесет минути по-късно двамата вече бяха в кадилака. Ви заключи вратите и извади мобилния си телефон. Докато набираше, погледът му се спря върху Бъч. Ченгето изглеждаше така, сякаш страдаше едновременно от морска болест, грип и продължително безсъние. Освен това направо вонеше на бебешка пудра, миризмата като че ли се процеждаше от всичките му пори.
Докато чакаше да се свърже, Ви запали двигателя, включи на скорост и отново се замисли за онова, което Бъч беше направил с лесъра. Както ченгето обичаше да казва: Пресвета Богородице, майко Божия!
Наистина това с всмукването си го биваше. Но усложненията нямаха край.
Ви отново погледна към Бъч и си даде сметка, че го прави, за да се увери, че ченгето не го гледа като някой лесър.
По дяволите!
— Рот? — каза Ви, когато чу гласа от другата страна. — Слушай, аз… мамка му… нашето момче току-що погълна един лесър. Не, не Рейдж. Бъч. Да, Бъч. Какво? Не, с очите си видях как… как го погълна. И аз не знам как го направи, но лесърът се изпари. Не, не, нямаше никакъв нож. Той просто вдиша копелето. Виж, за всеки случай ще го откарам в моя апартамент, за да поспи, докато му мине. След това се прибирам, окей? Точно така… Не, понятие си нямам как го направи, но ще ти разкажа всичко най-подробно, когато си дойда. Да. Точно така. Аха. О, за бога… да, добре съм. Стига си ме разпитвал. Доскоро.
Той затвори и остави телефона върху таблото.
— Радвам се, че няма да ме върнеш у дома — обади се Бъч пресипнало и немощно.
— Ще ми се да можех.
Ви извади една от ръчно свитите си цигари, запали я и всмука жадно. След това изпусна дима и открехна прозореца до себе си.
— Боже, ченге, откъде знаеше как да го направиш?
— Не знаех — отвърна Бъч и се закашля, сякаш гърлото го дразнеше. — Дай ми един от кинжалите си.
Ви се намръщи и го изгледа изпитателно.
— Защо?
— Просто го направи.
Ви се поколеба и Бъч тъжно поклати глава.
— Няма да те нападна. Кълна се в майка си.
Стигнаха до червен светофар и Ви разкопча предпазния колан, за да извади един от кинжалите си. Подаде го на Бъч с дръжката напред, после погледна пътя пред себе си. Когато отново се обърна към Бъч, той вече беше вдигнал ръкава си и беше забил острието под лакътя си. Двамата се вторачиха в онова, което потече от раната.
— Отново е черна.
— Е… в това няма нищо странно.
— И мириша като тях.
— Аха.
На Ви изобщо не му харесваше погледът, с който Бъч гледаше кинжала в ръцете си.
— Какво ще кажеш да ми го върнеш, приятел?
Бъч му подаде кинжала и Ви го прибра в канията на гърдите си, като преди това избърса черната стомана в кожения си панталон. Бъч обви ръце около тялото си.
— Не искам да съм близо до Мариса, докато съм в това състояние.
— Няма проблем. Аз ще се погрижа за всичко.