— Ви?
— Какво?
— По-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.
Ви го погледна. Лицето на Бъч беше мрачно, лешниковите му очи — болезнено сериозни. Думите му не бяха израз на преминала през главата му мисъл, а тържествен обет. Бъч О’Нийл бе готов сам да се извади от играта, ако нещата загрубееха. И определено щеше да го направи.
Ви отново смукна от цигарата, мъчейки се да не се привърже още повече към човека до себе си.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.
„О, господи, дано никога не се стига дотам.“
19.
Мариса за пореден път обиколи библиотеката и отново се озова до прозорците, които гледаха към терасата и езерото навън.
„Отминалият ден трябва да е бил топъл“, помисли си тя. Снегът се беше разтопил на няколко места, разкривайки черните плочки на терасата и кафявата пръст на моравата…
О, господи, на кого му пукаше за проклетия пейзаж!
Бъч си беше тръгнал след Първото хранене с обяснението, че има някаква бърза работа. В това нямаше проблем. Наистина. Но беше преди два часа.
Някой влезе в стаята и тя се обърна рязко.
— Бъч… о, ти ли си…
В пищната позлатена рамка на вратата стоеше Вишъс. О, Скрайб Върджин… лицето му приличаше на безизразна маска, каквато се слага, когато трябва да се съобщи лоша новина.
— Кажи ми, че не е мъртъв — рече Мариса. — Спаси живота ми, кажи, че не е мъртъв.
— Не е мъртъв.
Краката й омекнаха и трябваше да се улови за една от полиците с книги, които опасваха цялата стена.
— Но няма да дойде, нали?
— Не.
Докато се взираха един в друг, Мариса разсеяно забеляза фината бяла риза, която Вишъс носеше под кожените си дрехи — беше на британската къща „Търнбул енд Есър“, същия модел като на Бъч.
Мариса обви ръка около кръста си. Дори от другия край на стаята Вишъс я плашеше. Изглеждаше толкова опасен… и то не заради татуировките на слепоочието, черната брадичка или страховитото тяло. От цялото му същество се излъчваше студенина, изглеждаше така, сякаш бе способен на всичко.
— Къде е?
— Добре е.
— Тогава защо не е тук?
— Беше само една бърза битка.
Една… бърза… битка. Коленете на Мариса се огънаха, когато я връхлетя споменът за дните, прекарани до леглото на Бъч. Отново го видя в болничната стая, пребит и агонизиращ. Заразен с нещо зло.
— Искам да го видя.
— Не е тук.
— При брат ми ли е?
— Не.
— И ти няма да ми кажеш къде е, нали?
— Много скоро ще ти се обади.
— С лесърите ли се бихте?
Вишъс продължи да се взира безмълвно в нея и Мариса усети как сърцето й заби учестено. Не можеше да понесе мисълта, че Бъч ще продължи да участва в тази война. Тя вече му бе причинила толкова много страдание!
— По дяволите, кажи ми дали сте се били с лесърите, арогантно копеле такова.
Последва мълчание, което недвусмислено отговаряше на въпроса й и даваше да се разбере, че Вишъс не го е грижа дали ще я вбеси.
Мариса повдигна края на роклята си и отиде до него. От толкова близо трябваше да протегне шия, за да го погледне в лицето. Господи, тези очи, тези диамантено бели ириси, обрамчени с тъмносин ореол. Студени. Толкова студени.
Тя се опита да овладее треперенето си, но той го усети по потръпването на раменете й.
— Боиш ли се от мен, Мариса? — попита. — Какво точно си мислиш, че ще ти сторя?
— Не искам Бъч да се бие — заяви тя, сякаш не го бе чула.
Една от черните вежди на Вишъс се повдигна.
— Не зависи от теб.
— Прекалено е опасно за него.
— След видяното тази нощ не съм много сигурен в това.
Суровата му усмивка я накара да направи крачка назад, но гневът я възпря от по-нататъшно отстъпление.
— Забрави ли в какво състояние беше в болницата? Сам видя какво му бяха сторили миналия път. Мислех, че те е грижа за него.
— Ако се окаже, че може да ни бъде полезен, и ако той е съгласен, ще го използваме.
— Точно в този момент ненавиждам Братството! — произнесе тя на един дъх. — Както и теб.
Понечи да го заобиколи, но Вишъс я улови за лакътя и я придърпа към себе си — властно, но без да й причинява болка. Очите му обходиха лицето, шията, тялото й.
И тогава тя почувства пожара, който бушуваше в него. Вулканичната стихия. Огненият ад, заключен зад решетките на ледения му самоконтрол.